Тялото е хардуер

– Всъщност започнах от музиката, по образование съм преподавател по музика, по пиано. Учих музика и движение. По това време във Виена нямаше университет за съвременен танц и хореография, затова трябваше да отида в чужбина и аз избрах Ню Йорк, където вече по-концентрирано се занимавах с танц и хореография. А когато си в Ню Йорк, задължително отиваш в студиото на Мърс Кънингам, така че и аз специализирах там. През 90-те всички, които се занимаваха с танц, отиваха в Ню Йорк, както сега всички отиват в Брюксел или Амстердам.

Откъде идва името Liquid Loft?

– По това време си търсех апартамент, тъкмо се бях върнал от Англия и имахме нужда от място за репетиции. Немската дума за лофт (Speicher) има значението освен на склад и на памет, място за съхранение, оттук идва значението „течна памет” като техника или „течна техника”, имайки предвид движенческата техника. Аз съм голям почитател на научната фантастика и киборг теориите. По това време нещата, които правехме, бяха много вдъхновени от Уилям Гибсън и различни писатели фантасти. 

Като хореограф кои са основните ви инструменти? Изглежда тялото ви интересува като културен и социален конструкт.

– Първото нещо, което направихме с Liquid Loft, се нарича Fremdkцrper, което означава чуждо тяло, странно тяло, което мога да отнеса към научната фантастика в киборг теориите. Много интересни станаха възможностите за метаморфози, промяна на пола. През 90-те години на ХХ век владееше идеята за унисекса, която дойде с техногенерацията. След това се стигна до протезирането, екстензиите, химическите трансформации. Когато започвах своята кариера, смятахме, че през 2010-2012 ще бъдем много по-далеч в технологичното развитие с тези екстензии на тялото. От една страна, можем да променяме телата вследствие на химически или органични рекации, продукти на генната технология, от друга страна, можем да ги модифицираме чрез протези, екстензии – идеята за киборга. Тази идея се появява през 80-те години с киборг манифеста на Дона Харауей, силно свързан с феминистките идеи.

Развихте подобни идеи заедно с мултимедиа артиста Клаус Обермайер?

– С него сме работили дълго време заедно. Направихме две неща, които ни отнеха много време. И двамата бяхме вдъхновени от тези идеи. Той беше гений в работата с различните медии, правеше неща, които не се виждат често, сам изграждаше програмите, с които работеше.

Какви нови перспективи за хореографията носи идеята за тялото киборг?

– Не мисля, че носи нови перспективи на хореографията, просто смятам, че хореографията трябва да е отворена за тези идеи. Хореографията за мен е контекст, тя винаги е контекст на нещо. Много повече ме интересува зрителят сам за себе си да изгражда хореографията, а не аз да я задавам. Като хореограф мога да водя в определена посока, но не е нужно непременно да примамвам зрителите в нея. Съвременният танц много се промени. Всеки се поставя в определен контекст – политически, социален, ежедневен и пр. Колкото повече използваш тази идея, толкова по-широк става контекстът, толкова по-широки са мостовете. Подобно на визуалните изкуства, които отиват в абстракцията, после обратно се връщат към конкретните неща, към реалистични картини или инсталациии. Мисля, че инсталация е добро определение за нашата работа. Ние мислим тялото като скулптура, после идва грижата с какъв смисъл, с каква индивидуалност да го изпълним. Много работим с идеята за хардуер и софтуер: тялото е хардуер, на който мога да слагам различен софтуер в зависимост от това каква програма използваме – дали е видео програма, дали е за музика или за писане.

Комуникацията е много важна тема във вашата работа. Комуникацията като непрекъсната интеракция, която изгражда съществуването. Не животът конституира същестуването, а съотнасянето с другия, проектирането на образи в пространството.

– Мен ме занимава човешкото тяло, което комуникира. Същестуването, екзистенцията сама по себе си е само база, следващата стъпка е комуникацията. В представлението „Говореща глава”много се занимавам с лицето, правя т. нар. лицева хореография, от една страна, изглежда силно манипулирано, но всъщност има много общо с реалността. Ползва модерните техники, но в основата стои много прост инструмент, реално това е само един мускул, много малък, но много силен мускул, който има най-голямата памет в нашето тяло и страхотно подлежи на хореографиране. Всяко нещо в живота ни преминава през този мускул – чрез храненето, чрез говоренето и т.н. Хореографирането на лицевия мускул е нещо много, много интересно.

Комуникацията и езикът ви интересуват като механика, като мелодика, не като пренос на смисли.

– Да, по принцип хората говорят много, като голяма част от потока са глупости. 70 % от комуникацията е пренос на съдържание, останалото е невербална комуникация – езикът на тялото, динамика, поза. В съвременните социални медии много неща отпадат в процеса на комуникацията. Мисля, че винаги в общуването е било така, но сега това е по-наситено и по-видимо. Много е лесно в тези социални мрежи да моделираш идентичността си.

Мислите ли, че човек има някаква неприкосновена идентичност или тя се конструира ситуационно в социалната среда? Във вашите представления всичко се случва през метаморфозата, трансформацията, потока на промяна. Има ли нещо, което е непроменяемо?

– В своята работа винаги поставям акцента върху тялото, дори то да не танцува. Хореографията съществува дори в едно неподвижно тяло, защото тялото е свързано с хореографията органично, отслабването или напълняването са вече хореография. Бих пренесъл темата за идентичността към хореографията, защото иначе тя е огромна. Изобщо „идентичност” е голяма дума, подобно на „изкуство”. Аз мога да говоря само за моята идентичност, която много се променя дори в зависимост от държавата, в която съм, от нещата, които правя, от хората, които срещам. Идентичността е нещо, което не ни принадлежи, по-скоро зависи от общността, от модата, от социалните нужди. Това, за което говоря, е по-скоро поведение, аз всъщност май никога не мога да формулирам моята идентичност. Като че ли нямам идентичност, дори не знам кой е този Крис Харинг, това е някаква изкуствена фигура, с която не винаги се идентифицирам, особено когато чета за тази личност, която сякаш няма нищо общо с мен. Някои хора са по-гъвкави в смяната на идентичности, други не толкова.

Докато гледах представлението, ми изникна думата „чудовищност”. Каква е вашата идея за „чудовищността” днес?

– Обичам чудовищното. Има един велик филм Modified. Единият от героите иска да бъде гущер и колкото повече се развива технологията, толкова повече импланти си поставя той, защото иска да се преобрази в гущер. Той има идентичността на гущер и затова се опитва да превърне и тялото си в такова на гущер. Друг герой пък иска да бъде котка или тигър. Те постоянно си слагат някакви екстензии, единият персонаж смята, че ръката му не е достатъчно красива и си слага допълнителни кости. Има много симпатични хора с невероятни татуировки, всички мислят, че собствената им идентичност или индивидуалност не е завършена. В търсене на своята идентичност те правят неща, подобни на Стеларк. Така стъпка по стъпка стигаш до чудовището, но всъщност чудовище вече не носи смисъла на бруталност или жестокост, просто е продължение на идея за себе си. Виждам повече чудовищност у хора, които са умни и безскрупулни. Тялото никога не може да бъде чудовище. Аз обичам да гледам тела.

Работата ви е много теоретично обоснована и философски вдъхновена. Каква е изходната позиция, когато започвате да правите представление?

– Мисля, че отправната точка е подборът на хората. Аз не съм хореограф, който казва на танцьорите какво да правят. По-скоро се грижа за осигуряването на общото пространство и после много неща откриваме заедно. Разбира се, винаги имаме предварителна тема и започваме да се придвижваме около и към нея. Аз понякога пиша неща, които обаче няма да се чуят в представлението, или идея, която няма да се разпознае в края на процеса.

Мислите ли, че творбата е силно свързана с контекста, в който е родена?

– За мен това е като религия. Истински вярвам в това. Моята работа е да намеря правилния контекст за творбата си. Ако видя, че публиката ме следва или по-скоро върви в моята посока, но без аз да заставам отпред и да я напътствам, тогава съм удовлетворен. Много харесвам теорията на Жак Рансиер за „еманципирания зрител”. Хореограф, изпълнители, публика – всички заедно създаваме творбата. Представлението е това, което някой възприема, което е различно от самата творба. По време на репетиции много се забавляваме, никога не съм си прекарвал толкова добре, както с Liquid Loft. И е много приятно ако и други хора се включат в това забавление – публиката например. Страшно харесвам Иво Димчев, той може да се затвори в едно пространство за една година и да твори, аз не мога да направя подобно нещо. 

Правите ли разлика между публиката на Изток и на Запад?

– Какво значи Изток? Колкото по на изток отиваме, в един момент се озоваваме на запад. Мисля, че в момента в бившия източен блок е много по-вълнуващо и интересно, защото хората творят интензивно. Там вече не е екзотично, прилича на т.нар. Запад и хората са много са отворени към обмен. В Азия е различно, за мен там все още е екзотично и много различно. Ако гледаш танцово парче от Китай или Индонезия, дори Япония, можеш да научиш много нови неща, те вкарват много традиционни елементи, към които имат дълбок респект, и ги смесват със съвременна идея за танц, която е много различна от западната.

Как избирате танцьорите, с които работите?

– Когато правя кастинги, по-скоро се опитвам да слушам движенията и говора на танцьорите, не толкова да ги гледам. Винаги има хора от различни националности, например в последния проект имаше изпълнители от Полша, Канада, Швеция, Германия, Испания. Много харесвам динамиката и темперамента на хората от Юга. Всяка нация има различно темпо на гласа, на тялото, хората се движат различно, по различен начин се доближават един до друг и това внася много различни цветове в представлението. Всеки език има много различна музикалност. Нашата работа се основата до голяма степен върху музикалността на гласовете. Търсим танцьори, които притежават тази музикалност. Никога не работя с актьори, винаги с танцьори, които се превъплъщават. Езикът на тялото е много по-важен за мен от добрата актьорска работа. Говоренето, викането или пеенето са своеобразно продължение на движението.