Господин анимация

  Коджи Ямамура

Кой е Коджи ЯМАМУРА? Негови ретроспективи са били представени в над 20 страни, а неотдавна и в България. Той беше член на журито на 8 Световен фестивал на анимационния филм във Варна 2012, където с него разговаря Боряна МАТЕЕВА.

В момента Коджи Ямамура е най-известният японски аниматор в света Може би защото филмите му, авторски в най-високия смисъл на това понятие, съчетават дълбочината на японската пластична традиция с универсалното звучене. Артистичните му философски миниатюри (30 късометражни филма, направени с различни техники, но най-вече рисувани на ръка), освен изпълнени с размисъл и тревога за света и съществуването, често са и много забавни.  Признава, че стилът му е повлиян от канадската, руската и европейската школи и по-специално от майстори като Ишу Пател, Юрий Норщейн и Прийт Пярн. От 1989 работи като артист на свободна практика, но световно признание получава с „Атама яма” (преведен в англоезичните страни като „Господин Глава” (2002). Филмът – сюрреалистична история с екологично послание, модерна интерпретация на традиционното японско разказване на смешни истории Rakugo, е номиниран за „Оскар” и му донася големитенаградиот най-престижните фестивали в Анеси, Загреб, Хирошима. Този филм е селекциониран в класацията „100 филма за век анимация” и е сред „50-те най-добри анимационни филма”, определени за 50-годишнината на АСИФА (Международната организация за анимационно кино). „Селският лекар на Франц Кафка” е отличен с Голямата награда в Отава през 2007 и Щутгарт. Така Ямамура става единственият режисьор, окичил се с големите  награди от 5-те най-влиятелни анимационни фестивали в света. „Струните на Мейбридж” (2011) е първата анимационна копродукция на Националната филмова служба на Канада с азиатски режисьор.Освен че прави филми, Коджи Ямамура активно работи и като илюстратор, участва в журита, преподава, прави уъркшопове. В момента е заместник председател на Японската асоциация на аниматорите и член на борда на директорите на японската секция на АСИФА.

  „Селски лекар” по Кафка

Доволен ли сте от работата си по време на фестивала във Варна? Как ви се стори атмосферата, какво е усещането ви за мястото?

– Чувствам се удовлетворен.  Работата в журито ми хареса, защото имаше добри филми в селекцията, а това е най-важното за единфестивал. Забавлявах се във Варна. Колко е хубаво тук, какво хубаво време! Морето е толкова красиво...

Пътувате по всички международни фестивали. Как бихте оценили нивото на този фестивал и на съвременната анимация като цяло?

– В света в момента се правят много филми, защото вече има добро образование и много хора правят анимация. Но усещам, че нещо се е загубило... Технологията сега е по-добра, но като че ли хората забравят за творческия дух. Гледам много филми, но понякога оставам разочарован. Нищо не ме впечатлява. 

Споменахте технологията, но вашите филми са рисувани на ръка. Какво мислите за компютърната анимация и 3D изображението?Харесвате ли ги?

– Що се отнася до мен, аз не завися от технологията. Има добри филми, направени с компютърна графика, и лоши филми, направени с рисунки. Техниката е важна, но най-важното нещо при творчеството е как правиш нещата. Лесно е да видиш филма си на дисплея, но аз използвам камера и съвсем не мога да видя предварително какво става. Така че нося филма в главата и тялото си... И правя най-доброто, за да го прехвърля от моя ум към ума на другите...

Казвате, че носите филма в тялото си... Не мога да не ви попитам за „Господин Глава”, който беше награден с най-високото отличие в Анеси, беше номиниран за „Оскар”, беше всеобщо признат... Това е първият филм, който ви прави известен в цял свят...

– Да, но преди него съм правил много други филми, а най-първия си направих, когато бях на 13 години. Сега съм на 48...

Имате ли специално образование по анимация?

– Не съм учил анимация, обучавал съм се сам. Учих старинна живопис в университета. 

От всичко, което видях на този фестивал, вашият филм по Кафка беше най-силният като емоционално внушение… Защо избрахте Кафка? Как работихте по филма? Поразяващо е, че един японец може да навлезе така дълбоко в такава материя

– Благодаря за оценката. Когато бях 20-годишен, четях много литература и много харесвах неговите романи. От друга страна, продуцентите, които застанаха зад „Господин Глава”, харесаха филма и ми дадоха пълна свобода при избора на следващ сюжет. И аз изведнъж се обърнах към Кафка. Не знам точно защо… Все пак  мисля, че има интересна връзка между Кафка и мен, защото Кафка умира на 41 години на 3 юни 1924, а аз съм роден през 1964 един ден след датата на смъртта на Кафка - на 4-ти юни, или 40 години след като Кафка умира... А и в деня, в който реших да правя филм по Кафка, бях на 41 години. Може би той ми е внушил нещо, не зная …(Смях). Видях много възможности за адаптиране на неговата литература чрез анимацията. И други режисьори са правили филми по Кафка– гледал съм ги повечето. „Процесът” на Орсън Уелс например не ми харесва, не мисля, че е добра екранизация. Струва ми се, че прозата на Кафка най-добре може да бъде адаптирана от анимацията. Също така в неговите текстове открих много истини за живота. Кафка има толкова добри истории, разбира се, но аз избрах „Селски лекар”, защото в него открих много от същността му като писател. Мисля, че този разказ най-добре би станал на анимационен филм. По-късно прочетох някъде, че „Селски лекар” е любимата история на Кафка. Значи изборът ми е бил добър...

  „Господин Глава”

Имате ли специален интерес към  европейския експресионизъм и смятате ли се за повлиян от това течение, защото стилистиката ви там напомня експресионистичните произведения, а някои от метаморфозите са стряскащи като въздействие.

– Може би е несъзнателно. Харесва ми да експериментирам.

Във вашата ретроспектива представихте още един много впечатляващ с графизма си филм  „Старият крокодил”. Той привидно е детска притча.  На финала крокодилът на може да се сдържи и изяжда любовта си, чувства се виновен, но въпреки това го прави. После става божество за друго племе и вече като свещено чудовище всеки ден му носят да поглъща по едно младо момиче. Бихте ли разяснили концепцията си?

– Френският автор на историята и сценарияЛеополд Шово може би е искал да изплаши децата, защото стари крокодили има и днес те продължават да дебнат ... За мен поведението на крокодила е символ на глупостта на властниците. Направих този филм, когато президент на Америка беше Джордж У. Буш и американците нападнаха Ирак.

Любопитно значи филмът ви има политическо послание!

– Има политически фон...

Това обаче не е експлицитно заявено...

– Да, естествено, но беше мотивацията ми да го направя... Хората във властта са много глупави, а и всеки крокодил има някаква власт в своята среда. (Смеесе от сърце.)

Филмът ви  „Детска метафизика” подкупва с простотата на рисунъка, находчивостта и радостното си излъчване... Каква беше мотивацията ви при него?

– Понякога мисля, че има ситуации, които не са добри за децата в Япония. Например свръхнаселеността, огромните тълпи навсякъде... Усещам, че отношенията на японското общество към децата не е каквото трябва да бъде. И децата усещат, че не могат да живеят  свободно, да са свободни в своята активност.  

Можете ли да се препитавате от правенето на артфилми?

– Да, сега мога, след „Господин Глава”. Но от 2008 започнах и да преподавам.

Канят ли ви да изнасяте лекции извън Япония?

– Понякога съм канен в някои училища или университети, но за кратко.

Откъде дойде вдъхновението ви за филма „Струните на Мейбридж”? Знаем, че той е един от пионерите на фотографията, правил е много интересни експерименти, свързани с изучаването на движението на животни...

– Отначало не мислех за Мейбридж. Филмът се основава на опита с моите деца –  имам син и дъщеря, които вече са големи. Когато дъщеря ми порасна, жена ми започна да усеща някаква тъга – беше загубила малкото си момиченце. По това време много мислех за течението на времето, за съществуването ни, защо някога имаше едно малко момиче, а сега вече не беше такова. Така се появи концепцията за филма. В началото просто исках да опиша отношенията майка-дъщеря през пианото. Най-важната тема беше рачешкият канон от Бах, тази музика беше много интересна конструкция. Тя звучи еднакво, като я изсвириш отпред назад и отзад напред. Мислех за тъканта на времето, защото нормалното, линейно време никога не върви назад, но тази музика може да бъде разчетена от миналото към бъдещето и от бъдещето към миналото.   

Вашата жена пианистка ли е?

– Не, става дума само за обучението на едно дете, което се учи да свири на пиано. Всъщност дъщеря ми свири на пиано. Прочетох една книга по история на киното за експериментите на Мейбридж с фотографията и въженцата. За мен те са символ на времето и моментите в него. Ние губим всяка минута, всяка секунда и нищо никога не може да се върне. Така че използвах тези въженца или струни като метафора. Продължих да изследвам Мейбридж и прочетох много интересни неща за живота му, за неговата любовна история... Късметът го напуска, животът му преминава като линейно време, ограничено време, но времето на майката и дъщерята е нещо като кръгово време. Майката пораства и дъщерята става майка... Исках да покажа контраста между различните времена – кръговото, цикличното и линейното, затова монтирах Мейбридж паралелно с майката и дъщерята. Исках да покажа многото разновидности и възможности на времето. Хората обикновено мислят, че времето върви по права линия, но може би не е така...   

 „Струните на Мейбридж”   „Струните на Мейбридж”

Последно променена вЧетвъртък, 14 Март 2013 13:35
Оценете
(2 гласа)
Влезте, за да коментирате
нагоре

Рефлексии

Сказания от Музейния остров

-

Сказания от Музейния остров

  Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини...

Прочети повече
  1. Новини
  2. Tags
  3. Коментари

видео

Последна страница

Галерия

ПРЕДСТОЯЩО

« юни 2018 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
        1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 16 17
18 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28 29 30