Джузепе Дел Агата и верижният български език

Владее още руски, чешки, френски… Изследвал е дамаскините, Паисий, Софроний, новата българска литература – Йордан Радичков, Николай Хайтов, Емилиян Станев, присъствието на Габриеле Д’Анунцио в български контекст, на Гео Милев – в италиански… Жив, проницателен, с чувство за хумор, любопитен към днешната литература – превеждал е Кристин Димитрова, Георги Господинов, Алек Попов, Любов Кронева, както и Чавдар Мутафов, Светослав Минков, Емилиян Станев, Йордан Радичков… Сред най-дейните членове на Асоциация „България-Италия“, проф. Дел Агата е организатор на множество български културни събития на италианска земя. Носител е на ордените „Кирил и Методий“ и „Стара планина“,на медал на Дружеството на филолозите българисти, медал „Иван Вазов“ и почетен знак на БАН на името на Марин Дринов,doctor honoris causaна Софийския университет. Неуморим и безкористен, точно с въпрос спечелил ли е от активната си дейност Митко НОВКОВзапочна разговора с него.

Забогатяхте ли от заниманията си с български език и литература?

– (Смее се.) Не, не, дори понякога съм на минус…

Но продължавате да се занимавате?

– Да. Съвсем наскоро в Лугано, италианската част на Швейцария, изнесох лекция върху историята на българската поезия. Беше пълно с хора. Защото е 2012, 100 години от смъртта на Пенчо Славейков, а той умира съвсем близко до Лугано, в Брунате. Докладът беше от Пенчо Славейков до Георги Господинов, кратка характеристика на 10 големи български лирици. Той ще бъде публикува на сайта „България-Италия“ (http://www.bulgaria-italia.com). Сайтът е много важен. Създаде го Паоло Модести, мой добър приятел – много симпатичен и интелигентен информатик, български зет. Там има много неща – политика, икономика, различни събития, култура… Детайлно. Сайтът издаде една антология на проф. Леонардо Пампури, който е роден в България от италиански родители и остава тук до 1948. А аз направих с тях „Антология на българския разказ“ от Иван Вазов до Алек Попов и Георги Господинов. Георги Господинов е най-младият. Докато в антологията на Леонардо Пампури единственият жив е Валери Петров. Той не е филолог – аматьор, пламенен. Мисля, че е живял в Пловдив, бащата е, ако не се лъжа, строителен предприемач…

А вие самият как стигнахте до българския?

– Това беше много лесно, защото аз съм класик, учих класическа филология. В Scuola Normale в Пиза, която е основана от Наполеон, когато голяма част от Италия беше уж освободена. Училището е създадено по модела на известното École normale supérieure (ENS) в Париж, откъдето излиза огромна част от елита на Франция. В Пиза се приемат само пет човека, държат се изпити. Аз, честно казано, се явих малко на шега, защото пишеше: „Безплатно гостуване в Пиза“. А-ха, рекох си, щом е безплатно, значи мога да разгледам музеите във Флоренция. Първо беше превод от френски, 5 часа. Бързо го предадох – аз не мога да се бавя, бързам за „Уфици“. Явих се абсолютно на шега, но се класирах втори (смее се). А бях подготвил документи за Рим да се запиша ядрена физика. Но си казах: „Една година мога да изкарам, държавата плаща…“ По онова време в училището дори имаше келнери, които ни поднасяха храната. Беше хубаво място! Учех класическа филология и сравнително историческо езикознание, включително старобългарски език. Но него научих сам! От учебници по граматика…

Близки сте били с Рикардо Пикио?

– Да, да, до смъртта му! Но при него никога не съм държал изпит, той беше приятел, наставник, съмишленик. Опекун. Както в България такъв беше за мен Петър Динеков… Първото нещо, когато пристигам, беше при него, сестра му прави една страхотна баница… За мене Динеков е просто незабравим! Той ме представи на Йордан Радичков, той ме заведе при него и започна и там едно приятелство, 25 години. Със семейството му, с децата му…

Значи от старобългарски към нова литература?

– Да, от старобългарския към новобългарския. Но старобългарски какво значи? Славистика, дори водих курс, на 24 години само. Бях, както се казва, chargé de cours. Тъкмо се бях завърнал от Прага. Пикио беше славен, заедно с Пикио много голям славист беше Бруно Мериджи, мой приятел също. Той почина през 1970. Двамата ме поканиха. Аз не съм писал молба за назначаване, тогава имаше такава форма – кооптация, те си избират кого да поканят. Докато учех в Прага, започнах по-сериозно да се занимавам с по-напреднала славистика. И там съм имал страхотни професори – Антонин Достал, прекрасен, и Йозеф Курц, който е автор на най-добрата старобългарска граматика. Дори една моя студентка се ожени за внука на Курц (смее се). Ходих на лекции по български и при един много симпатичен преподавател, Сава Хержман. Той има една българска граматика на чешки и е писал също китайска граматика на чешки. Страхотен! 3-4 години е бил лектор в Неапол по български. Още е жив.

Кой беше първият ви превод?

– (Замисля се, смее се) Аз не ги знам… Но преводите са относително по-късно.

А как се породи желание да превеждате?

– Мисля, че беше след запознанството ми с Йордан Радичков. Оттогава. Един мой блестящ студент, който сега преподава испанска и латиноамериканска литература в Милано, Данило Манера, аз му давам дипломна работа за Радичков. Той дойде тук в България, свърза се с Радичков, още се виждат с Митко Радичков, и той преведе разкази на Радичков, I racconti di Cerkazki(1983), тиражът на книгата бе веднага изчерпан. 70 рецензии се появиха, книгата получи PremioGrinzane Cavour, награда на всички средни училища в Италия. Радичков дойде тогава, беше 1984 година. Към превода имах предисловие. Е, вярно, прегледах превода, аз съм научен ръководител, разбира се, че ще помагам. Но Манера е великолепен, много способен. След това той преведе и „Януарско яйце“, L’uovo di gennaio(1990). И след това Емилиян Станев. Как Станев? Ами по съвет на Радичков. Значи Динеков на мен за Радичков, аз на Манера за Радичков, Радичков на Манера за Станев… Това е една верига. Познанието е така – верижно. Аз самият съм превел Георги Господинов, Алек Попов, Емилиян Станев. Тези творби на 10 поети, които представих в Лугано, също са в мой превод. Преведох стиховете им и ги коментирах. Дадоха ми даже пари, на което не съм свикнал (смее се). Превел съм и Чавдар Мутафов – о-о-о, много трудно, „Моторът“, много трудно… Кристин Димитрова също, с нея се запознах, след като я преведох. И я избрах абсолютно свободно, тя много ми хареса. Даже съм работил в Италия да излезе романът й „Сабазий“. За съжаление още не е излязъл. И тази симпатична и странна Любов Кронева.

Кои са ви любими български автори?

– Е, аз страшно обичам Софроний – и като строител на новобългарския език, и като писател. Даже съм издал някои неща в Италия, изследвания, които тук не се знаят въобще. Софроний е превел една книга на един евреин, Paolo Medici, живял в Ливорно, който става католик на 16 години и проповядва против евреите, антисемит. Властите дори принуждават евреите в събота вместо да са в синагогата, да слушат неговите проповеди. Ужас! Той е кръщелник на Медичите, затова носи тяхната фамилия, и пише книга за нравите и обичаите на евреите – жлъчна, злостна, макар сам да е евреин…

По-католик от папата…

– Да, да! И Софроний е превел тази книга. Софроний взема една книга от Русия на Кантемир за мюсюлманството. Кантемир я пише на латински, но е преведена на руски от учителя на неговите деца Иван Илински, изпратен му от самия Петър Велики. И Софроний привежда в своята „Книга за трите религии“ книги за православното християнство, тази на Кантемир за исляма и на този от Ливорно за евреите (вж. Николай Аретов „Трите вери през погледа на Софроний Врачански и проблемът за религиозната толерантност“ на http://aretov.queenmab.eu/archives/revival/133-the-three-faiths.htm - бел.ред.). Не я превежда от италиански, превежда от новогръцкия превод, който намира в Румъния, където е избягал. Тази книга я няма никой в България. На нея пише „Мадрид, 1737 година“, но не е сигурно дали е Мадрид.

Значи Софроний е любимата тема?

– Аз съм работил също върху Пенчо Славейков. И открих заедно с генералния консул Иво Иванов паметник, нов паметник на Пенчо Славейков в Брунате от този скулптор, който е работил паметника пред НДК, проф. Валентин Старчев, много интелигентен човек. И тогава бяха поканили също Мони Овадия (род. 1946), един голям италиански артист, певец, евреин от Пловдив, който рано се премества със семейството си в Милано.

Има ли нещо общо с Давид Овадия?

– Не, нищо. Той дори не знаеше, аз съм му разказвал. А на литературния фестивал в Мантуа му представих Георги Господинов. Там всеки писател трябваше да прочете есе за дума, характерна за неговия език, и Господинов беше избрал тъга. Каза, че е кратка дума, но с дълго съдържание и че има нещо гърлено в нея, т-ъ-г-а, абсолютно произволно етимологически. Аз, между другото, вече съм превел „Физика на тъгата“.

А издател намерихте ли?

– О, да, има издател, „Voland“, през март ще излезе…