Всички носим в себе си своите градове

 

Иван Димитров – един млад рицар на словото, автор на наскоро излязлата стихосбирка „Поет на портрет” (издание на София: Поетики), романът „Животът като липсваща лъжица”, сборникът с разкази „Местни чужденци” и на седем пиеси, едната от които „Очите на другите” беше представена тази пролет на престижен форум в Ню Йорк. Авторът пред Кремена ДИМИТРОВА.

 

Иван Димитров спечели и първият конкурс за абсурдна пиеса на името на Наум Шопов в Благоевград с „Извънземното” като подели наградата с Оля Стоянова. Предстои превеждането на руски език и издаването на негова пиеса в сборник със съвременна българска драматургия по идея на Майя Праматарова. В разговор за писателската дисциплина, вдъхновението, одобрението, трудностите и сладостите на писането, 28-годишният дипломиран културен антрополог и филолог вдига завесата на творческата си лаборатория.

Трябва ли писателят да се затваря в определени жанрове?
– Това, естествено, е личен избор. До известна степен затварянето в един жанр е чисто рационален ход – така за един писател е по-лесно да се концентрира. Предполагам, че си създава нещо като навик да мисли в този жанр. При мен това функционира в периода, когато бях убедил себе си, че съм прозаик. В един момент обаче се отворих към писането на драматургия с пиесата „Раздяла от пръв поглед”, а неусетно месец-два по-късно последва и поезията. Това бяха импулси, които не се и опитах да спра. По-скоро се пуснах по течението. След известно време разбрах, че доста съм си усложнил живота. Покрай поезията и драматургията за мен беше станало по-трудно да пиша проза. И някак открих, че в прозата съм станал по-поетичен, в поезията – прозаичен, а в драмата – по малко от всичко. Едновременно с това всеки жанр си има своите изисквания и авторът трябва да се примири с това. Мисля, че с времето си създадох навик и сега, когато дадена идея се появи в главата ми, тя носи със себе си жанра и не ми се налага да опитвам в кой ще проработи.
Бягаш ли от света или по-скоро търсиш контакт с него?
– Като всеки човек съм имал моменти, когато съм искал да избягам от света, независимо дали това означава да се затвориш в дома си за определен период от време и да не се виждаш с приятелите си или да се отцепиш на някое село, хижа, плаж. Понякога си мисля, че трябва да се изнеса в някое слабо населено село, друг път, че не мога да се лиша от София, защото това е градът, в който съм израснал, който нося в себе си. Мисля, че всички носим в себе си своите градове. Аз се нуждая от хора около себе си в по-голя „бягам от света” в литературата, независимо дали пиша или чета нечия стихосбирка, роман, пиеса. Ще си позволя да цитирам Орхан Памук, който казва, че сред водещите мотивации на всеки писател е необходимостта да стои затворен в една стая с идеите си и да пише. Това ми се струва единственият възможен отговор на този въпрос. Като писател търся контакт със света, за да избягам от същия този свят чрез писането си. По този начин обаче заздравявам връзката си със света с всеки изминал ден.
Любопитството или наблюдателността са по-важни?
– Не мога да кажа, че двете са толкова различни. Дори често водят едно към друго - любопитството води към наблюдателност и обратно. Никога не съм се смятал за особено наблюдателен, защото паметта ми не е особено силна и често не мога да запомня детайли. Открай време обаче обичам да зяпам. За мен писателят трябва да е любопитен не само към заобикалящия го свят, но и към себе си и към това, което пише. При мен така функционира писането – обикновено започвам с една смътна идея, концепция, образ и водещото е да стигнеш до края, да разбереш как ще свърши историята.


Чакаш ли да те връхлети вдъхновение, за да пишеш, или писането е всекидневен труд и провокира вдъхновението?
– Нямам нищо против вдъхновението, но мисля, че то трябва да се подклажда. Опитвам се да работя здраво, да пиша по минимум един час на ден. За мен е важно да се стремя към всекидневното писане, защото по природа съм доста хаотичен човек и ако не си вкарвам някакъв ред в живота, се разпръсквам. Въпреки всекидневните усилия нещата не винаги се получават. Веднага усещаш, че това не е твоят ден, че ако напишеш нещо сега, то няма да е на нужното ниво. Затова съществува лесна противоотрова – редактирането. Когато писането не се получава, се връщам към вече написани неща, които дообработвам. Доста често се задава въпросът за вдъхновението, но за мен редактирането е по-важно. В много малко случаи човек успява да излее един разказ, стихотворение в перфектния, завършен вид (тук няма да говоря за по-дългите жанрове, защото не мисля, че това е възможно, дори Керуак, който неведнъж е споменавал, че е написал „По пътя” на един дъх, сериозно и многократно е редактирал ръкописа си).
На кого се възхищаваш? От кого/какво се учиш?
– Всеки е в състояние да ти даде важен урок – от приятеля, разказващ определена житейска ситуация, през романа на големия писател, и стигнем до случаен минувач на улицата, непознат съсед на тротоара и завършим до птичката в парка, прекършената и обкичена с мартеници цъфнала клонка.
В момента чета „Предчувствие за край” на Джулиан Барнс и много му се възхищавам. Чета Станиславски – когато си млад драматург, режисьорите си мислят, че не разбираш нищо от театър и не си в състояние да пишеш „истински” драматургични текстове – в този смисъл не е зле да си го чел. Чета и Стриндберг, защото е велик. Чета избрани стихотворения на Робърт Блай. Всъщност чета доста и доста се възхищавам на прочетеното. Но се възхищавам и на мой приятел, който има място в село Желен и се опитва да се противопоставя на изсичането на гората в областта на изворните зони на селото, в резултат на което в бъдеще питейната вода там би намаляла. Възхищавам се на група доброволци, които се опитаха да осъществят проект, наречен „Храна, а не война”, целящ събирането на излишната храна, приготвянето й и раздаването й на всякакви хора. Достойни за възхищение са всички хора, които имат своите каузи и се опитват да се борят за тях.  
Харесваш ли българския театър? Има ли бъдеще за свободния театър? Къде е неговото място? Театър извън театъра? 
– Харесвам театъра изобщо. Почти не съм гледал театър извън България, така че повечето неща, които знам за театъра, са оттук. Естествено, има постановки и постановки. Но за малка страна като България всяка година излизат достатъчно добри неща, за да можем да твърдим, че има добър театър у нас. Мисля, че свободният театър има бъдеще, но за да има по-добро бъдеще, трябва да му осигурим повече настояще. Предстои да изникват повече места, където той да бъде осъществяван. Мястото на свободния театър е там, където той се постави. За нуждите на конкретна постановка това може да е театрална зала, но за друга да е мазе, бар, открита сцена.  
Как възприеха в САЩ твоята пиеса? 
– Мисля, че пиесата ми беше приета много добре, благодарение на режисьора на театралния прочит Самюъл Бъгълн, както и на четиримата актьори, които за пет часа репетиции направиха прочит на целия текст. Там открих, че пиесата ми може да бъде по-комична, отколкото съм си представял, защото публиката почти не спря да се смее по време на цялото четене. Не само на места, където съм си представял смях, но и на такива, където изобщо не съм си представял. Например има сцена, където единият главен герой съобщава на другия главен герой, че Воайорът (който никога не се вижда), който ги е наблюдавал до този момент, е мъртъв. В прочита актьорът се приближи бавно до другия актьор, последва пауза (която присъстваше в текста) и репликата: „Той е мъртъв”. И публиката избухна в смях. Това беше просто невероятно! Другият полезен опит, с който се върнах от САЩ, беше това да работиш с режисьор, който застава изцяло зад текста ти. Без да се оплаквам по никакъв начин, а за да поясня за какво става дума: в България едно от първите неща, което прави режисьорът на среща с млад драматург, е да му обясни, че текстът му изобщо не е театрален, да му посочи местата, които не стават и да го посъветва да пренапише половината пиеса. Докато в САЩ актьорите и режисьорът работиха по текста, без да го оспорват.
Ревнив ли си към текстовете?
– Към поетичните и прозаичните – не. Там няма и защо. Рано или късно те излизат в книга и тогава трябва да ги оставиш и да не им се пречкаш много на пътя. А за драматургията: ревнив съм например точно към пиесата, която беше представена в Ню Йорк. Защото я чувствам завършена. Неведнъж беше поставян въпросът за нейната преработка поне с трима режисьори, с които съм се опитвал да работя. Проблемът е, че повечето искаха от мен прекалено големи промени в пиесата, свързани с нейния дух, тематика. Никой от тях не успя да ме убеди, че предложените промени са наистина нужни. Ако някой успее да ме убеди, ще ги направя, но предупреждавам, че не се давам лесно.
Чие одобрение те интересува най-много?
– На първо място моето лично одобрение. Днес, ако говорим за проза, по-голямата част от прозата бива публикувана без сериозна редакторска намеса. Необходима е голяма самовзискателност. Първо сам да „одобриш” текста за публикуване, преди да го дадеш за одобряване някъде другаде. Не разчитам на прекалено много външно одобрение. България е пълна с анонимни мърморковци, които са готови под всяко публикувано интервю в интернет да пишат с големи букви, че не ставаш за нищо. Ако се вслушаш в тяхното мнение, си изгубен.
Какво ти предстои? За какво мечтаеш?
– Мечтая преди всичко да продължа да пиша със същото темпо. Да не преставам да работя. Откривам, че дейности като публикуване на книга или участие в театрален фестивал доста могат да ти разрушат ритъма на писане. Мечтая „Очите на другите” да бъде поставена. Както и някой от другите ми текстове за театър.

 ЛИК, бр. 8/ 2012

Последно променена вЧетвъртък, 13 Юни 2013 15:21
Оценете
(3 гласа)
Влезте, за да коментирате
нагоре

Рефлексии

Сказания от Музейния остров

-

Сказания от Музейния остров

  Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини...

Прочети повече
  1. Новини
  2. Tags
  3. Коментари

видео

Последна страница

Галерия

ПРЕДСТОЯЩО

« юни 2018 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
        1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 16 17
18 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28 29 30