Haute saudure

 Живко Седларски(Елхово,1958) завършва Националната художествена академия в София, бил e на практика в Германия и посещава в продължение на две години курсове по анатомия в Медицинската академия в София, става преподавател в училище, а откакто се установява във Франция, работи на свободна практика. Участва в изложби във Франция, Швейцария, България, Словакия, Китай, а самостоятелно се представя във Франция, Белгия, САЩ, Германия, Австрия. Очаква се негова изложба тази година в София. Носител на Златен Век с Диплом, Плакет и Диплом от Фондация „Христо Ботьов”, Диплом на Фондация Алфред Басбус – Ливан, Дипломи на град Бургас и на Кордоба, Испания, Диплом от мемориал WTC (World Trade Center) Ню Йорк. Пътува до Канада и Щатите, живял е в Париж, понастоящем - в Рен, Франция. На 8 и 9 декември по повод дните на отворени врати „Ателието на артиста” жителите и гостите на Рен проследиха „на живо” раждането на една скулптура.

Работиш 22 години във Франция. Има ли значение къде се намира артистът?

– За Франция тръгнах на 1 април 1991, след като правителството спря изплащането и на последния от трите ми монументални проекта. Тогава разбрах, че бъдещето на изкуствата в България, поне за близките 40 години е зачеркнато. Тринайсет години по-късно, по много щастлива случайност едната ми спряна скулптура е поставена на пиедестал и открита в Карлово. Признание, разбира се, получих и от България – поръчаха ми скулптура за Резиденцията ни в Съвета на Европа в Страсбург, релефа на Христо Ботев за Културния ни институт в Париж… Съвсем наскоро се срещнах с една служителка от Академията в София. Припомнихме си как ме е крила в хранилището, за да се нагледам на забранени книги – бяха първите ми срещи с големите автори от Запада. После заминах и аз там. Във Франция и на другите места по света, които обикалях, за да гледам, си изкарах втората Академия – в музеите и галериите. В пряк контакт. След промените следях отдалеч как се откриват изложби на големи автори в Полша, Чехия, Словения. В България – пълна тишина. През октомври миналата година в София видях афиш за изложбата на Деймиън Хърст в София – сигурно е имало и други, които съм пропуснал, нека бъда извинен. Може би малката галерия, която го представя, не е достатъчна за едно такова голямо име с огромно творчество. Ние май нямаме нещо по-голямо за момента… 

Анди Уорхол казва: „Познат съм най-вече със своята известност”…

–Спомням си едно негово интервю, в което казва на журналиста: „Защо не ме питате какво е изкуство?” Журналистът веднага повтаря: „Какво е искуство,Анди?” „Какво е изкуство ли?”, пита учуден Уорхол... Това беше от изложбата „Художникът на работа в Америка”– една от редките, минали през цедката по онова  време. Стратегията на Уорхол е била да намери много бърз начин да реализира идеите си. Тази известност му е позволявала да продава много бързо, като че ли е създавал конфекция за ширпотреба. Накрая пресъхнал и едва след запознаството си с Баския е получил прилив на нови сили.

Какви възможности ти дава скулптурата днес? 

– Това, което казвам на другите с нея, си остава за мен. Почти монолог. Сигурно има реакции, предизвикани от направеното, но те не стигат до мен, може би са казани на тих глас. Критиката е писала за мен суперлативи. Не че не обичам да ме хвалят – кой не обича, но дали имам нужда от нея? Какво ми дава тя? Да ме разграничават хората от общото, защото не ми е комфортно да съм в средата на тълпата? В средата, но все пак на тълпата. Заблуждавам ли се, че се различавам от „общото”? Или работата ми дава спокойствие. Прекарвам цялото си време с нея, в размисъл. Може би и в диалог. Разговаряйки с нея, търся истини. Питали са ме: „Живея ли от професията си?” Да, живея, лошо, но живея от това, което създавам в ателието. Учен съм от български професори в българска Академия. Нямаше залитания по мое време по ново, съвременно изкуство, което вече правеха зад завесата, утвърждаваха се нови течения. Аз не станах „съвременен художник”. Не правя „философия”. Ако искам да кажа нещо, го казвам със собствени сили и средства. Не осъждам другите начини на изразяване. Дори така се напредва по-бързо. Сега много от колегите казват какво искат да направят на един добър заварчик, леяр, компютърен работник и те му изпълняват работата, без да е имало предварителен макет. Микеланджело в очите на днешната публика може би е не толкова гениален скулптор, колкото велик каменоделец. Научих се навремето сам да си дялам, сам да си лея, сам да си заварявам скулптурите. И продължавам да го правя. Живея спокойно, защото в музеите и галериите намирам произведения в стила, в който работя и аз, подписани от изтъкнати автори. Бари Фланаган се позавъртя из абстрактните форми, но се завърна при фигуративната скулптура. Антъни Гормли, с когото намирам много общо в търсенията ни, е още един пример за съвременна фигуративна скулптура. Значи това,което правя, не е прибрано в кутии на тавана. Има и за моя влак пътници.

Каква естетическа линия следваш?

–Търся изчистената линия, съвсем опростената форма, която да не е обременена от излишни щрихи. Но тъй като все пак работя в „областта на модата”,доставя ми удоволствие да бъда и по-разказвателен. Както един истински дизайнер, и аз се вглъбявам в „кристалчета и перушинки”. Изкуството трябва да дава наслада. Имам предвид, че има стилове в изкуството, от които ми прилошава. Има такива и в музиката, в литературата, в киното. В това е и силата на изкуството, да бъде разнообразно. Обичам рока. Родих се във времена, когато беше в апогея си. И аз като създателите на музика се стремя към красивото, да доставя удоволствие на този, който застане пред моето произведение. Дали успявам? Не мисля, че мога да дам някакви точни координати къде точно се намирам, в кой стил. Струва ми се, че ако днес се определя в някаква зона, утре ще ми бъде вече скучно, защото ще трябва да си стоя там, където съм се поставил сам. Не ми се тъпче на едно място. Досега съм имал няколко теми, около които съм се застоявал. Българският зрител не е имал възможност да проследи чрез изложбите ми как съм се развивал, а и няма засега такова издание, което да покаже ретроспекцията на творчеството ми. Но с няколко думи – темите, през които съм минал, са от фигурата (след завършване на Академията в София) до стилизацията – първо на женската фигура, проследяването на природните закони като гравитация на телата в пространството, напрежението и сблъсъка на различните материи. Напрежението (с положителен знак) между мъжа и жената. Сексът много ме занимава. Обичам да го изследвам и да го показвам чрез скулптури и живопис. Бях селециониран за енциклопедията NUDE ART TODAY II с четири произведения, две от които не са за „под 18”.

Обичаш провокациите?

– Нещата, които бяха публикувани в  NUDE ART TODAY, прeдложих за участие в Музея на Еротиката в Париж. Намериха, че не са достатъчно „секси”. Значи не е кой знае каква провокация – всеки го може днес. Провокация ли е например да се обърнеш срещу религията, да я обявиш за детска приказка? Чудя се как е възможно големи хора, интелигентни, да се впечатляват от нея, други да се вдигат на война, за да си защитават химерите. Бих забранил всички религии. Да се освободят хората. Да премахнат всички граници. Дори да научат един общ език, че да се разбират, пък нека всеки си пази своя. За по-любопитните: http://sedlarski-art.blogspot.fr, там в рубриката „911” и „Zhivko's Ladies”, се вижда как се опитвам да провокирам, но пак казвам, няма нищо страшно.

Заглавията и самите скулптури подсказват деликатност, чувствителност…

–Не са ли те материалното отражение на моите мисли? Винаги се говореше за чувствителността на баща ми. Той беше дългогодишен началник на Студиото на военните художници. През дългите години на творческо търсене създаде над 1000 маслени платна. Баща ми сънуваше картини. Беше поет с палитра. Отиде си рано, но творчеството му е наистина внушително. Негови творби са притежание на всички музеи от бившия Варшавски пакт – разбираемо е, но също и Куба, Кипър, Алжир, Испания, Италия, Гърция. Себе си поставях в границата на грубияните, но роклите ми потвърждават, че изглежда има някаква чувственост, близка до нежността. Работейки през целия ден усамотен в ателието, разговарям със себе си. Предавам мислено съвети на децата си. Разговарям с пресата, с медиите, с моя народ. Може би подивявам. Баща ми също много ми липсва. А заглавията почти винаги идват след завършека на работата. Една от тях, рокля, поставена пред Bowling Center северно от Рен, се нарича Rainbow In The Dark. Това е заглавието на песен на Рони Джеймс Дио. Бях вече в напреднал етап по изграждането на творбата, когато слизайки от колата пред ателието си, чух песента по радиото. Заглавието отговаряше на ефекта, който моята скулптура предизвикваше у зрителя.

Като че ли днес хората нямат нужда от изкуство, но една скулптура като твоята рокля в парка, гигантска, отразяваща светлини и цветове, е изключително въздействаща…

– Става дума за същата Rainbow In The Dark, чиято сила е освен в движението, също и в огледалната й повърхност. Отразявайки заобикалящата я среда, тя става прозрачна, а вечер, когато засветят светлините от алеите и прозорците, многократно отразява и най-малкия извор на светлина, откъдето и името –  „Дъга в нощта”. На много хора въздейства, но има и такива, които по два пъти на ден минават пред нея и не я забелязват. Когато по-важното е да се оцелее, ред за духовната храна не идва. Преди години правителството на Щатите решило по време на голямата криза да подкрепя единствено само изкуствата, за да не се изгуби това най-важно нещо за съществуването на човека, за неговото хармонично развитие. Днес новият президент на Франция първо оряза бюджета на културата. Тежко е да се работи в такива времена. Франция има около 80 милиона туристи на година, което прави приходи от 45 милиарда евро. Защо идват тези хора? Да посетят Лувъра, Айфеловата кула, Мон Сен Мишел. Все шедьоври на изкуството и архитектурата. Някой да е отишъл да види заводите на Ситроен или металургичен комбинат? У нас Румен Драганов, председателят на Института за анализи и оценки в туризма, е разбрал какво може да привлече туристи в България и от няколко години организира Културни празници в Поморие, поставя основите на бъдеща артотека, един привлекателен център за ценители.  

Защо избра тъкмо роклята?

 – Всеки с божеството си. Аз се покланям на красивото, на реалното. Жената е моят кумир, моят тотем. Роклята е една от темите. Ролята ми е да обличам, но и да събличам. Пепеляшка е в балната си рокля, но е и в евтината си одежда. Всякак е хубава. Избрах роклята, защото исках да пресъздам едно движение, необременено от детайли. Когато през 2009 направих първата си монументална рокля (същата „Дъга в нощта”), се уплаших , че съм създал най-доброто. Какво бих правил през оставащите ми дни, което да заеме високата позиция, която, струваше ми се, вече бях постигнал? Оказа се, че е достатъчно само да продължа, за да се появят други достойни творби – серията Prison break – и всичко си дойде на място. Първата скулптура от нея днес е в колекцията на Дом Витгенщайн във Виена. Последваха и други. Кризата ми попречи да изпълня голяма част от това, което бях подготвил. Спряха ми десет скулптури за парк до Рен, административната столица на Бретан. Една от тях трябваше да бъде от неръждаема стомана с височина 25 м. Но нека да подобрим настроението и се върнем при роклите, да поговорим за тяхното движение; движението на тази, която я носи… Искам да подскажа танца на играещата, като тя самата остава невидима за зрителя, да е догадка. В предишния ми обект на търсене – дървото (тема, върху която останах доста дълго, все още не напълно изчерпана), първите ми проекти бяха свързани с поръчка за обществено пространство – в центъра на едно кръгово движение. Задачата беше да вкарам елемент от природата. Избрах дървото. И понеже нямах право да отнемам уличното осветление, го вкарах в клоните на моето дърво. Беше 1997, последваха първо частни, после обществени поръчки. Най-високото дърво, което съм създал, е с височина 6,5 м. Движенията на роклята са от областта на анатомията, а при дърветата движенията са от ботаниката. Често журналисти са ме питали по повод моите дървета – дърво без корен ли съм, аз, чужденецът. И тъй като винаги съм обръщал внимание и на най-малкия детайл, дърветата ми бяха здраво вкоренени в земята. (България не ми липсваше, аз непрекъснато съм си вкъщи, прибирам се по 3-4 пъти на година.) Нагоре клоните следват естествените закони на своите природни модели с разликата, че клоните на моите дървета бяха от стомана и квадратни. Бяха и в крещящи цветове червено и синьо. Едно червено или синьо дърво на фона на зеления летен пейзаж, на фона на сивия зимен или на златния есенен. Контрастът е сблъсък, който винаги съм търсел. Между светлото и тъмното, мекото и твърдото, острото и заобленото. Може би не съм изневерил чак толкова на баща си, живописеца Колю Седларски, избирайки скулптурата. Цветът присъства винаги в моите творби.

Един критик акцентира върху хореографията на работите ти.

 –Става дума за движенията на жената, обогатени с формите на гънки и плисета, предизвикани от порива на вятъра, до помощта на когото съм се допитал, за да подсиля впечатлението за едно движение, застинало в пространството. Същият критик, „усеща” дори и парфюма й. Обичам да оставя другите да говорят, всеки за себе си да открие своята истина. Така някоя рецензия би ме допълнила, би ме подтикнала към търсенето на нещо ново. Нали все пак идеите си ги получавам от това, което ме заобикаля.

Вдъхновяваш ли се от други изкуства?

– Вдъхновявам се от всичко. Заобиколени сме от един прекрасен свят. Само да гледаш. Желанието за работа ме обхваща най-силно, когато съм на добра изложба. След това направо бягам към ателието. Мога да се вдъхновя от природата, от тишината, от красотата, където и да е. Напоследък от някой шантав дизайнер на мода – да направя нещо по-шантаво от него. Том Форд, Жан-Пол Готие, Пако Рабан. Но да уточня, че не дизайнерът ме вдъхновява за моите рокли-скулптури, а жената в движение, участваща в дефилето. Модният дизайнер създава рокли, които да бъдат носени, аз създавам рокли, които да бъдат гледани.

Как избираш с какъв материал да работиш?

- Не съм фен на един-единствен материал, в който да изпълнявам нещата си, оковите не са ми по вкуса. И от пламаси съм правил, т.е. полимери, смоли, стъкло, платове (беше още преди роклите). Сега не правя рокли от плат, както и преди, когато правех дървета, не ги правех от дърво. Обичам да заменям функцията на материалите. Арматурното желязо за мен е не само за да подсили здравината на бетона - от него също правя рокли. Френският израз за висша мода Haute couture, съм заменил с Haute saudure, което ще рече „висша заварка”. На френски играта на думи се получава по-добре, затова съм я избрал.

Как протича процесът на работа при теб?

–В някой момент даже ме е срам да си го призная – много лесно става, като магия. Щракна с пръсти, и готово. Как да кажеш, че това е станало за един следобед? Нали от завист ще дойдат и ще ти одерат колата. Някога пък ми трябват месеци, година и две дори, докато дойде моментът на удовлетворението и чукайки с електрода по стоманата, да кажа: „Говори”… Започвам с рисунката. Удовлетворен съм тогава, когато триизмерният модел, този на завършената творба, й отговаря напълно. В серията „Изливане” създавах стъклени кутии, поставях им прегради, през които тече смес от кварцов пясък и полиестерна смола. Смолата след минути трябваше да застине в своето движение. Втвърдената скулптура напълно отговаряше на рисунката с молив.

Самотен ли си, самотен ли е според теб артистът въобще?

–Действително през цялото време съм съвсем сам, но това никога не ми е било проблем. Как се работи, ако има някой, които да говори до тебе? Анди Уорхол си е търсел компания. Йозеф Бойс също не е могъл да твори, докато не напълни до пръсване ателието си. Имал е нужда от публика. Брус Науман пък, ако муха му бръмне, и се разваляла магията, затова е живеел през девет планини в десета. Мой колега усещаше гласа на радиото на 100 метра при затворени врати. Самотата ми е необходима, за да намеря това, което търся, но аз не го наричам самота. Сам съм, но не съм самотен. Никога не скучая. И никога не съм бил във ваканция. Ако има дни, в които не съм свършил нищо съществено, си лягам с чувство за вина.

Кой е най-трудният обект за скулптора?

–Според мен такъв няма. Мога да стигна трудно до някакво решение, но то винаги се намира. За „Рокля Сирена” пред Гранд хотел Поморие направих пет макета – шестият беше успешен. Скулптурата е начин да се изрази мисъл със средствата на пластичния изказ. Като студент посещавах лекциите на професор Никифоров в Института по архитектура. Обичах да ми показва всякакви примери на монументална, на градска скулптура от местата, където е ходил по Европа и Америка. Останало ми е усещането, че едно пространство е завършено само тогава, когато е подчертано с пластично решение. Дори в един парк без скулптура е скучно. Всеки град по света, който държи на авторитета си, създава условия за паркова и градска среда, обогатена с пластики. Могат да бъдат преплетени различни епохи – тези, в които е граден площадът и сградите около него, и скулптурата, носител на съвремието. Сега кризата ни пречи да осъществяваме такива проекти, за всичко трябват средства. За последните 20 години голяма рядкост са изпълненията на подобен род задачи. И архитектурата ни като че ли не се прояви в добрата светлина. Не се осмислят проектите, всичко се върши набързо, да излезе по-евтино. Немските градове са пример за това как трябва да се възлагат поръчки на скулпторите. В Щатите положението е същото. Навлякох си гнева на управата на Рен, когато казах, че отделят малко внимание на този толкова важен акцент за градската среда. Дано с тези си думи накарам някой в България да помисли в тази посока. Айфелова кула не ни трябва, Статуя на Свободата също, но можем да бъдем оригинални с нещо друго. Нека се замислим.   

Какво мислиш за комерсиализацията в изкуството?

–Има творци, има и търговци. Има хора за всичко. В тетрадките си по математика, по химия, по който и да е предмет, не пишех това, което говореха учителите. Баща ми веднъж искаше да види как ми минават дните в училище. След като не намери нищо друго по листовете, освен рисунки, не ми се скара, но на следващия ден ми донесе тетрадки с бели листа и ми каза: „Така поне редовете няма да ти пречат”. А това, че картини се продават по търговете за милиони–няма лошо. Лошото е, че авторите им отдавна ги няма– приживе са опъвали за коричката хляб, а сега други се ползват от известността.  Слава на Бога, има и колеги, които добре продават произведениата си приживе. Така сипомагат да изпълнят повече от това, което други няма как да финансират. Например Джеф Кунс, Деймиън Хърст, Георг Базелиц. В България освен да станеш министър...

Продължаваш ли да се учиш?

–Моите първи учители бяха колегите на баща ми – професорите Добри Добрев, Панайот Панайотов. За да започна със скулптурата,„виновен” беше проф. Величко Минеков. На живот се учех от проф. Димитър Бойков. Много обичах да гледам Галин Малакчиев, Николай Симеонов, Крум Дамянов. От Недко Кръстев научих неимоверно много. Още от Хенри Мур, Цадкин, Бранкузи, Жан-Робер Ипостеги. Какво мога аз да добавя след всички тях? Да се уча имам още до края на дните си. И пак ненаучен ще си тръгна. Като всеки.