Красимир Терзиев

 Поредната самостоятелна изложба на Красимир ТЕРЗИЕВ с название „Космополис“ се проведе от 22 март до 4 май в галерия ИСИ–София. Без да е направена с намерението да е ретроспективна, изложбата изнася на преден план развитието на някои от най-характерните за художника теми за работа – безкрайното пространство, дигитално-аналоговата природа на художественото произведение, мултиплицирането и/или модифицирането на понятието „свят“. Изложбата „Космополис“ установява нови връзки (или възли) между дългогодишно разработвани идеи на Красимир Терзиев. За запознатите с неговото творчество гледането на новите работи протича паралелно със сравняване и преосмисляне на изтеклото време. За друга част от публиката може би ще е интересно да види и проследи историята на някои от работите в изложбата. Заради това и разговорът по този повод продължи под формата на картографиране на творческата биография на автора. Това беше провокирано от неговия начин на работа да схематизира идеи, мисли и художествени действия под формата на работи на изкуството – Даниела РАДЕВА.

Карта на произведенията на Красимир Терзиев

Какво означава „Космополис”?

– Не съм сигурен, че в момента мога да възпроизведа дефиниция или етимология на думата, но ми хареса препратката, която тя съдържа като заглавие на изложбата – а именно това състояние на гражданство/гражданин на полиса, но на един полис, който вече е придобил космически размери. Полис вселена. Това ми се стори като перфектния ключ, с който може да се гледа изложбата.

Няма ли връзка с филма „Космополис“ на Кроненбърг, в който също като в твоите работи става въпрос за пазарите и финансовата криза?

– Всъщност гледах филма в момент, когато работите бяха направени и вече мислех за офор-
мянето на изложбата, заглавието и т.н., та трябва да призная, че заглавието дойде именно от филма на Кроненбърг. В същото време както сюжетно, така и визуално няма почти нищо общо между филма и работите в изложбата ми. Така че Кроненбърг просто ми помогна да назова по най-точния начин онова състояние, чийто израз търся в изложбата.

Също така има ли връзка между идеята за космическото пространстКакво означава „Космополис”?

– Не съм сигурен, че в момента мога да възпроизведа дефиниция или етимология на думата, но ми хареса препратката, която тя съдържа като заглавие на изложбата – а именно това състояние на гражданство/гражданин на полиса, но на един полис, който вече е придобил космически размери. Полис вселена. Това ми се стори като перфектния ключ, с който може да се гледа изложбата.

Няма ли връзка с филма „Космополис“ на Кроненбърг, в който също като в твоите работи става въпрос за пазарите и финансовата криза?

– Всъщност гледах филма в момент, когато работите бяха направени и вече мислех за офор-
мянето на изложбата, заглавието и т.н., та трябва да призная, че заглавието дойде именно от филма на Кроненбърг. В същото време както сюжетно, така и визуално няма почти нищо общо между филма и работите в изложбата ми. Така че Кроненбърг просто ми помогна да назова по най-точния начин онова състояние, чийто израз търся в изложбата.

Също така има ли връзка между идеята за космическото пространство и финансовите събития на Земята?

– Сега, за да отговоря, трябва да уточня вече какво е това място „Космополис“, което е централно за изложбата. Всички работи са израз на онова парадоксално състояние, в което се намираме благодарение на комуникационните технологии, виртуализацията на човешкия опит и глобализацията (колкото и изтъркан да е този термин). А именно състояние-то, в което нещата в света са интимно близо, на една ръка разстояние, на един клик на екрана, и едновременно на недостижими, на космически дистанции, в които личният опит изглежда немислим.

Та това може да е и връзката между дистанциите между мен като земен жител, като зрител и такива отдалечени светове като финансовите пазари, луната, далечния космос. Светове, които без съмнение съществуват, но които имат повече виртуални измерения.

Т.е. аз научавам всеки ден какво се случва на пазарите – подеми, спадове, катастрофи. Получавам усещането, че знам за тези неща, но в същото време нямам шанс да пробия абстрактната и комплексна повърхност на събитията, да достигна до логиката, която стои зад случващото се. В тази логика дойде и работата „Пазарите са...“ – надпис от трептящи LED диоди, който съобщава „пазарите са нервни“. Просто съобщение, подобно на съобщението, което направих на фестивала Sofia Contemporary миналата година, което гласеше „Бог да пази пазара“.

Това вероятно обяснява рисунките „Синхронно реене”, „Семейство” и тапетът „Без название“ (и трите от 2013) – извънземните сюжети и рисуването на ръка и с боя след дългогодишния ти опит с дигитални изразни средства. 
– Това беше някакъв не особено осъзнат импулс, докато работите се появяваха една след друга. Но в един момент, като ги видях в изложбата, си дадох сметка, че присъства някакво желание да се излезе от формата на мигащите картинки на екран и да се потърси някаква материалност на работите, та оттам формата на рисунката, участието на ръката, обектите.

Защото именно мигащите мимолетни образи на екран създават това състояние на интимно близко и недостижимо далечно.

Семейство, 2013, рисунка, 40 х 50 см (нерамкиран размер), черен акварел, хартия

„Карта на маршрути между световете“ (2010) е най-ранната работа в изложбата. Виждам „света”, който се нанася три пъти, и тази гъста мрежа от линии и се опитвам да ги проследя, за да хвана логиката на движение, но се изгубвам...

– Да, това е най-старата работа в изложбата, от 2010. Въобще исках малко да променя начина, по който съм правил изложби досега – проектен принцип на кохерентно цяло, създадено специално за случая. Та този път, освен че връзките между работите са много по-усложнени и не толкова кохерентни, присъстват и множество различни техники и материали, има и микс между по-стари и по-нови работи. Беше ми важно да видя и аз за себе си как ми е протичал интересът към коментираните феномени през годините.

Та картата, освен че е най-старата работа в изложбата, е и може би най-непрозрачната, но пък, надявам се, това има свои преимущества – изискването възприемащият да направи известно усилие не е за подценяване. Все още ми се ще да правим разлика между индустриите на забавлението и художествената сфера. В нея има игра между образа на световната карта, повторен три пъти във фриз, и векторите на маршрутите, които свързват на свободен принцип точки от различните получени копия на континенти: Америка 1 с Австралия 3, Азия 2 с Европа 1, и т.н.
Надявам се така да се получава парадокс между мултиплицирането на света, ускорено с развитието на комуникациите и виртуализацията, и същевременно ограничеността на света не само като материалност, но и като образ.

Карта на маршрути между световете, 2010, 60 х 260 см., пигментен печат, хартия

 

Има ли политически подтекст в „На чисто“ (2013)?

– Разбира се, в известен смисъл обръщането на картата на България с гръб и гледането на негативна бяла релефна повърхност има политически заряд, но това е само на някакво метаполитическо ниво. А и при мен никога не се получава така, че предварителна стратегия да се превърне в завършено произведение при следването на рационален интелектуален процес. Така че бялата карта е първо материалност, повърхност, резултат на любопитство (какво ако се обърне всичко наопаки) и след това всички политичес-ки текстове, които изникват в резултат на преобръщането.
Нейната физическа позиция в изложбата също има значение, защото ако се върнем към дистанцията на погледа, е важно да спомена, че картата е поставена хоризонтално, ниско, така че погледът към нея е поглед отгоре, от позицията на сателит. Но всъщност, понеже релефът е обърнат, това е по-скоро поглед от земното ядро към повърхността – отвътре навън.

Можем ли вече да използваме свободно определението „дигитален оригинал“?

– Не знам дали имам достатъчно основания, но от известно време съм си втълпил, че проблематизирането на дигиталните технологии и културните ефекти от повсеместното им проникване не е задължително да се прави с дигитални средства. Изложбата излезе именно като аргумент в тази посока. Всяка една работа реферира към или ползва някакви образи, достигнали до мен онлайн, но ги превежда в друг вид.
Този мъртъв компютър например, който показвам като „Монумент на изтеклото време”, ми се струва, че е много по-силно твърдение като мъртъв черен екран, на който гравирам (суха игла) автопортрета си, отколкото ако правя нещо с  неговия функциониращ интерфейс.

Нещо като опит да фиксирам най-сетне трептящите ефимерни изображения на дисплея, които е възпроизвеждала машината в краткия си живот, в образа, който в крайна сметка е имал най-трайно присъствие през всичкото онова време на опресняване на екрана – втренченото лице на юзъра, прекарващ все по-дълги периоди от време пред този екран.

В изложбата има носталгия към аналоговия свят, но в същото време май има носталгия и към дигиталното, или онова пространство, което може да се разширява във всички възможни посоки.

– Ами, да, малко носталгично се получи, и за мен е стряскащо, защото не е носталгия, поне не на съзнателно ниво, към някакво конкретно минало. И затова се чудя дали пък проблемът не е, че вече възприемаме всяко търсене на телесна топлина единствено като носталгия. А също ми се струва важно да уточня, че работите в изложбата не са плод на влечение, както ти казваш, към пространство, което се разширява. Не са плод на някаква позитивистка програма. По-скоро те отчитат това разширение като случило се, и се опитват отново да търсят опорни точки, на които да се захванат в нулевата гравитация. Светлана Куюмджиева беше писала във в. „Култура”, че търся Kосмоса като единствено възможно място, където могат да се срещнат произведение и зрител. Докато моята логика е, че по-скоро реагирам на някакви процеси, които усещам, че се случват или са се случили вече. Не мечтая за мястото Космополис, а ми се струва, че вече живеем в него. То ми се струва проблемно, ветровито, изплъзващо се, пълно с митове. С работата си се опитвам да дам израз/образ на онези парадоксални моменти, свързани с обитаването на такова място.
Има една сцена в „Космополис” на Кроненбърг, в която годеницата на главния герой – мултимилиардер, занимаващ се с финансови спекулации, го пита (цитирам свободно по памет): „Чудя се какво работиш. Ти знаеш неща, това е твоето занимание.” Та, в моя „Космополис“ аз по-скоро вкарвам себе си в състояние на някой, който нищо не знае. Не знае, че релефната карта се гледа откъм лицето, не откъм гърба, не знае, че екранът на компютъра се ползва за ви-зуализация на изображения, а не за гравиране на такива, не знае, че в космоса семейства не може да има и т.н.