Кадиш за неродените

Обичах да гледам как Алберт сгъва ризите си една по една и грижливо ги подрежда в куфара. После чорапите, свити на топка, фанелките и бельото. Внимателно, бавно, като стъкълца. Усещах как пръстите му докосват памука и лена, вдишват аромата им като продавач на редки издания в антиквариат, обсебен от шоколадовия аромат на старите книги, сред които живее. 

Удоволствието от ритуала постепенно се превръщаше в закономерност: първо бельото, после чорапите и накрая ризите, прилежно изгладени и сгънати, всеки път по един и същ начин, всичко това ме караше да си мисля, че сигурно произхожда от семейство на търговски пътници, най-вероятно дядо му или баща му са продавали разни неща на непознати хора в далечни страни, сигурно цял живот все това са правили – да сгъват и да разгъват дрехи в куфари, старомодни и вехти, но разнасяни с достойнство по прашните пътища. След като свършеше с ритуала, винаги ме поглеждаше. И се усмихваше замислено. 

В началото този жест ми харесваше, но с течение на времето при всяка такава усмивка започвах да изпитвам недоверие и някакво странно неудобство. Притесняваше ме, като че ли се усмихваше не на мен, а на някой друг. Защото, знаеш ли, Алберто, винаги чувствах, че гледаш на мен като на огледало – поглеждаш ме и се усмихваш на себе си. Ей така, за кураж. Или ме пробваш, я да видим сега как ще реагираш, ако не ти кажа какво си мисля в този момент дали ще прозреш, че отдавна ми се иска да сложим край, край като край, няма нищо страшно в тази кратка дума, време е вече да свършваме с всичко това, ами да, точно така, приятели за цял живот няма, то и любовта си отива бързо, още преди да си стигнал до десерта и вече мислиш за аварийния изход, какво си въобразяваш, малката, че цял живот ще бъдем заедно, ха! На какво се усмихва сега, по дяволите? 

Чудех се какво смешно има в това да изгладиш и подредиш всички тези дрехи в тежкия багаж. На мен това движение винаги ми действа депресиращо. Напомня ми за навалицата на аерогарата, за безкрайното чакане, нервните опашки, стотиците изпушени цигари, блъскането. Изобщо що за щастие е да редиш протрити парчета плат в изтъркания си куфар. После да тръгнеш нанякъде и да се върнеш у дома кой знае кога, кой знае с какви премълчани жестове и невидими думи, от които ще има да кашляш всеки път, когато ме погледнеш по този начин. 

Сега този мил жест ужасно ми липсва. Сякаш онзи ритуал ни е свързвал през годините и когато го няма, лицевите ми мускули са се схванали от безсмислие. Вече не мога да се усмихвам. Опитвам се всеки ден, по малко, репетирам всевъзможни гримаси, съвсем близки до естествената усмивка, но без особен успех. Вчера бях при Ривка, тя също беше в автобуса, когато бомбата избухна, но оцеля. Сега обаче не спира да се смее и да показва на света всичките си зъби, сякаш че са от чисто злато. Ама не са!   

Странно е да празнуваш религиозен празник, без да си наистина вярващ. Тогава тръгнахме към летището, вместо към синагогата, и оставихме прекалено трагично подсмъркващите си близки на прага на къщата, в която никога нямаше да се върнем. По пътя се смеехме на огромните им насълзени очи, огромните им капещи носове, огромните им изкривени надолу устни, отчаяно пелтечещи нещо за довиждане – подигравахме се безмилостно на родителите си като глупави хлапета, които отказват да повярват на предчувствията, че нещо ужасно ще им се случи. Щом сме оцелели тук, ще оцелеем и там. 

В Тел Авив ни е тясно, заяви ти и заби пръст в картата на България, точно там, където с малки букви пишеше непонятната за мен дума „бургас”. Бур-гас като бургер на ивицата Газа, много тъпа дума, да знаеш. Какво те тегли към това място, попитах, защо трябва да ходим там. Не знам, каза, сигурно щото кръвта вода не става. Не разбирам, казах, що за бабини дивитини. Не бабини, а дядови, поправи ме ти. А, онзи дядо ли, дето не оцеля, въпреки че всички негови приятели се били спасили по време на войната? Ами не оцеля, щото нямаше търпение пръв да стигне до Палестина, сопна се и ти. Скочи като мишка в кораба, а той взе, че потъна още край Истанбул, продължих да те човъркам. Ама защо ме караш да ти повтарям стари неща, ядоса се ти. Не се изнервяй, мотек**, само се шегувам, потупах те по ръката с престорено съжаление и отхапах жилава хапка от изстиналия фалафел. Тогава не ти казах, че освен теб и мен в самолета заедно с нас лети и още някой, който беше част от нас. Както и да е. Сега вече е невъзможно да ти го кажа. И без това винаги ме е било страх да родя каквото и да е, от остроумна фраза до...  Ти се усмихваш. Май вече не си ми сърдит. Сигурно фалафелът ти е харесал. Доста е поизстинал, но пък сосът му е върхът.

По-късно ти ме попита нещо. Вече не си спомням какво. Чудя се как да ти отговоря, устата ми е пълна с кръв. Не виждам нищо. Не чувам. Протягам ръка... няма те. Изпадам в паника. НЯМА ТЕ! Опитвам се да те намеря. Ято гарвани ме вдигат във въздуха, подхващат ме като перце и заедно кръжим над летището. Кръжим тихо и спокойно, без никакъв крясък, кръжим и наоколо хвърчат обгорели чанти, развети мускулни влакна, пръсти, отрязани крака и разни други неща, сега не мога да се съсредоточа хубаво и да ги изброя подробно, нали ме разбираш...

В самолета усещах, че все още продължаваш да ми се сърдиш заради дядо си. И че не ми се ходи в някаква чужда страна, която на теб ти е станала близка. Разбира се, че знам всичко. Че дядо ти е бил горд, понеже се е родил там. Както и ти, макар че си първо поколение сабра*** ... Чакай малко, не ти вярвам вече! Ама какъв българин си ти, дори не си ходил на Боровец да караш ски, не си ходил на Черно море, млъкни, не говоря клишета... Една черна птица изграчи и се защура на всички посоки. Точно над главата ми. Тогава разбрах, че повече нищо не може да се направи. Страх ме беше да ти го кажа. Замръзнах в очакване.

Подай ми шишето с вода. Ми дай по... шетоши... давос... Има ли значение как се артикулират звуците, когато изричането на думите е напълно безсмислено. Подай ми шишето. С вода. Това беше последното, което успях да ти кажа. После всичко изчезна. Теб вече те нямаше. Търсих те, но не виждах, не чувах къде си. Само усещах, че нещо страшно е станало. И нищо вече няма да е като преди. 

След секунда видях как ръцете ти обгоряха. Плътните ти устни посиняха. Жълтите ти очи се овъглиха. Силните ти крака се парализираха. Ти вече не беше ти, а – кърваво парче месо, дишащо тежко, безпомощно квичащо за помощ към гарваните, които ме отнесоха. После вестниците писаха, че било камикадзе. Нарекоха го перфектно замислен и виртуозно изпълнен атентат. Но има ли значение. Теб вече те няма. Струва ми се, че е настъпил краят на света. А дали наистина е така. Вероятно само аз виждам кървавия фонтан на катастрофата. Винаги съм имала склонността да драматизирам.  

Годината беше 5772****. Навечерието на Йом Кипур*****. Много ми се искаше, както винаги, да чуем заедно пронизващия тялото и духа звук на шофара, но не стана така, както си го представях. Знаех, че моят Алберт почита празниците по своему, като всеки евреин атеист, който отива на синагога не за да чете от Тората, а за да прегърне приятелите си и да поплаче заедно с тях в дните, когато трябваше да се скърби. Но ти не беше като всички останали. Колкото и да спазваше ритуалите, в дните, когато трябваше да се радваш, ти плачеше, а в празниците за скръб или въздържание се отдаваше на стихийно веселие и разточителство. Но никой не ти се сърдеше. Знаеха, че такава ти е природата – колкото и да ти се искаше да бъдеш като другите, все изглеждаше, сякаш че правиш нещата напук. Ето те и сега. Не мога да ти се начудя на акъла. Всички са се скупчили и ридаят над гроба ми, само ти стоиш настрани и се усмихваш. Както някога, когато нареждаше дрехите си в куфара и ме поглеждаше с безстрашната усмивка на изгнаник, готов за дълъг път.  

Знам, че нашето дете, също като теб, щеше да пътува непрекъснато по света. И, за разлика от теб и мен, щеше да се усмихва широко и малко нахално на всеки. Не знам защо сега ти казвам всичко това. Добре, че не ме чуваш. Чудя се, дали ще се намери равин, който ще иска да прочете кадиш за едно неродено дете?

 

* кадиш – еврейска заупокойна молитва. Заглавието е препратка към романа на оцелелия от Аушвиц Нобелов лауреат с унгарски произход Имре Кертес „Кадиш за нероденото дете” 

**мотек (ивр.) – сладурче

***сабра – евреин, роден в Израел

**** 5772 г. по староеврейския календар отговаря на 2012-а  

***** Йом Кипур – Денят на Изкуплението, един от най-важните еврейски празници; отбелязва се със строг пост и въздържание, както и с протяжния звук на шофар, възвестяващ мига, когато евреите, където и да са, след периода на разкаяние за натрупаните грехове, могат с радостни сърца да се завърнат у дома. На този празник задължително се иска прошка за извършените грехове. 

 

Патриция Николова (1979, София) е завършила Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ” с лицейна степен към СУ „Климент Охридски”, профил българистика и философия, и НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, специалност театрознание. Между 2003 и 2008 е била щатен редактор в Дома на детската книга и сп. „Родна реч”. Публикува театрална и литературна критика, разкази, поезия, статии, интервюта и др. в списанията „Съвременник”, „L`Europeo”, „Max”, „Биограф”, „Light”, „Една седмица в София”, в. „Труд”, „Литературен вестник” и др. Има издадени три поетични книги, последната от които „Яков и Ангелът” е номинирана за наградата „Иван Николов” (2010). Носител е на Националната награда за женска поезия „Дора Габе” (1997) и на други национални награди за литература. Нейни творби са публикувани на английски, полски, немски, арменски език и иврит. 

Последно променена вВторник, 18 Юни 2013 14:35
Оценете
(6 гласа)
Още в тази категория: Като на снимка »

2 коментара

Влезте, за да коментирате
нагоре

Рефлексии

Сказания от Музейния остров

-

Сказания от Музейния остров

  Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини...

Прочети повече
  1. Новини
  2. Tags
  3. Коментари

видео

Галерия

ЛИЦА

ПРЕДСТОЯЩО

« октомври 2017 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
            1
2 3 4 5 6 7 8
9 10 11 12 13 14 15
16 17 18 19 20 21 22
23 24 25 26 27 28 29
30 31          

Вход or Регистрация