Като на снимка

Една юлска сутрин фотографът взе своя апарат, облече любимата си фланелка с олющен надпис TheBeatles и пое към блатото. Докато пътуваше, той се закани наум: „Да пукна дано, ако днес не щракна поне един от тези крилати мерзавци...”. Още щом пристигна край блатото, фотографът си направи шапка от вестник и започна да обикаля нервно край едва полюшващите се тръстики. Ето че след няколко минути го видя – едро почти колкото врабче, водното конче най-невъзмутимо беше кацнало върху един папур на няколко метра от него. Фотографът нагласи стария си „Зенит” и тръгна с озарено от лукава усмивка лице към крилатия жребец. Трябваше да се приближи поне на петдесет сантиметра от него, за да се получи що-годе добра снимка. За съжаление това беше почти невъзможно поради факта, че водното конче излиташе още когато фотографът направеше една-две крачки към него. „Ще те гепна, копеленце такова!”, мислеше си той, вървейки след кончето като хипнотизиран. Изминаха няколко часа в преследване, водното конче и фотографът се измориха. Разстоянието между тях започна все повече да се скъсява. „Още мъничкоооо, дай ми още няколко сантинтиметра, бебчо, и ще те оставя на мира...” , мърмореше мъжът с фотоапарата. Водното конче сякаш го чу и отлитна с последни сили. Фотографът го проследи очи. То кацна върху един сух клон, намиращ се на няколко метра навътре в блатото. Изнемощяло и с наведени криле, кончето изглеждаше като напълно изгубило битката. „Предаде се, проклетнико, свършиха ти силиците, сега си мой, само мой!”, възкликна с видимо задоволство фотографът, а после занавива с треперещи от вълнение ръце, крачолите на своите дънки. Крачка след крачка той навлизаше в блатото, приближавайки се до заветната цел. Калта в началото стигаше до коленете му, но с навлизането навътре достигна до неговите гърди. Клонът, на който стоеше водното конче беше само на метър разстояние. „Още само една, още само една крачка красавецо...”, прошепна фотографът, за да не го уплаши. В този момент пластовете кал под краката му се разместиха и блатото го пое в студените си недра. На повърхността остана само хартиената му шапка. Приличаше на малко корабче попаднало незнайно защо в това смърдящо блато. Водното конче литна от клона и кацна върху шапката. Беше наистина красиво, почти като на снимка.

 Владислав Христов е роден през 1976  в Шумен. Публикувал е в периодични идания като „Granta”, „Литературен вестник”, „Съвременник” и „Страница”. Автор е на книгата с кратки прози „Снимки на деца” (2010) и стихосбирката „Енсо” (номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов”, 2012). Носител е на първа награда от конкурса за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007) и на първа награда от Третия национален конкурс за хайку на свободна тема (2010). Член e на The Haiku Foundation – организация събираща водещи майстори на хайку от цял свят. През 2010 г. влиза в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в сайтове и списания като Simply Haiku, Sketchbook, The Heron’s Nest, Мodern Haiku, Notes from the Gean, The Mainichi Daily News, Frogpond. Текстовете му са превеждани на английски, немски, френски, японски и руски езици. Инициатор е на първия национален конкурс за фото-хайга „Сезони” и на благотворителния проект „Оризови полета – фотографии и хайку” за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011.