Черешово време

– Ще тръгнем някой ден по линията, искаш ли? Така ще разберем къде се пресича, стига ли до Централна гара или свършва в някоя глуха линия.

– И да вървим пеша по линията до края?

– Е, не съвсем до края, но поне да опитаме да стигнем до някъде. Въпреки че много искам да стига до морето. Линия, която свършва в морето. Фююююююу и цоп във водата.

– Знаеш ли разписанието?

– Ще го проверя в интернет довечера, но това са само два или три влака, чували сме ги.

Влакове тук минаваха рядко, линията беше товарна и навремето е обикаляла селото. Откакто стана квартал на града, вагоните с цистерни, на които пишеше „Сярна киселина”, натоварените с дървени трупи вагони или затворените, за които гадаеха какъв е товарът вътре, вече пресичаха квартала между къщите, затова малко по малко потеглиха по други линии, завиваха кой знае къде, но не тук, където сега профучаваха като трамвай в права отсечка не повече от три пъти на ден. Колкото повече градът се разрастваше и поглъщаше малките села наоколо, толкова повече линията запустяваше. Между траверсите, камъчетата и около релсите растеше трева, цъфтяха анемични макове през май и лайката се смесваше с бурените в красиви отдалеч цветни петна.

Стигнаха бързо до мястото, въпреки че вървяха разсеяно в горещия следобед, беше към два, ваканция, чудеха се дали да не се изкъпят в изкуственото езеро и дали това ще отнеме от жегата. Високият свали в движение раницата от гърба си и извади найлонова торбичка, после ловко метна раницата отново назад.

– Сладки са – пликът беше пълен с череши. – Взех ги от нас.

– Мити ли са? – Малкият се пресегна със свободната ръка и взе няколко. Напъха ги едвам в устата си и като ги повъртя, изплю костилките като залп.

Двамата се разхилиха. Решиха да седнат на височината над езерото и да се състезават кой по-далеч ще изплюе костилката си.

Изкатериха се, седнаха. Прижуряше. На отсрещния бряг имаше ресторант с тераса и бунгало за лодките, скутерите, водните ски, които се даваха под наем. Имаше дървета - макар ниски, хвърляха някаква сянка, но не им се отиваше чак толкова надалеч. Носеха шапки с козирка, а за шише с вода не се бяха сетили – нали излязоха само да се поразходят.

– Дали да не идем до изоставената къща?  – малкият дори не се обърна като попита, а съсредоточено гледаше къде ще цопне костилката на другия.

Големият се позабави, явно се прицелваше, източи шия и изплю. Беше добър – костилката излетя отчайващо надалеч. Приятелят му веднага изстреля своята. Продължиха, но другия все печелеше и на малкия почна да му омръзва. Големият изплю пак.

– Сестра ми е сама, трябва да се прибирам. И без това майка ми всеки път бучи, че само ходя навън, а у нас стоя на компютъра.

– Като че ли някой прави друго?

– Какво разбираш ти – сами сме, аз трябва да гледам сестра ми. Поне баба да имах. Знаеш ли какво, понякога, като лежа преди да заспя и мисля какво да кажа на баща ми, като се върне. Обаче той не се връща. Трета година не се връща. В началото пращаше пари. После – в Испания вече нямало работа и търсел къде да отиде. Направо се чудя на майка ми как издържа. Аз ако бях, досега също да съм заминал.

Малкият го погледна за пръв път от много време. Не каза нищо, а пое дъх и изплю поредната костилка. Този път почти достигна „равен”. Намести топката под мишница и дръпна приятеля си за ръкава на фланелката да тръгват. Изтупаха панталоните и взеха полупразния плик с череши. Къщата с падналия покрив и разрушени стени беше наблизо. Устата им лепнеха от черешите и малкият плахо попита:

– Дали пък да не се изкъпем, а? Знам, че е забранено… Нашите непрекъснато ми повтарят, че е опасно.

– Вашите – презрително се изсмя приятелят му, аз в тоя гьол колко пъти съм се къпал… И момичета съм водил, като на плаж, даже една и в къщата я заведох, но тя се изплаши. Само се целувахме, но на никой да не си посмял да кажеш. Щото написах във Фейса, че съм спал с нея. То почти стана, ама като се развика, чак отсреща са чули сигурно. А и тия с водните ски точно тука правят завоите… Ако не беше още светло, щях да й запуша устата и да си вика тогава. Има страшни цици, много я харесвам, но не ще вече да идва тук.

– Какви са циците й? Само майка ми съм виждал понякога и тези по плажа.

– Не лъжи – нали скоро ме пита за порносайтове в нета… Твоите родители, дето си построиха тоя палат в квартала, не виждат ли какво е наоколо, и всичко ти купуват, хич не са наясно.

Момчето се нацупи, избърза напред. Влезе в къщата пръв. Преливаше от боклуци. Стисна топката по-здраво и разбута с крак близките пластмасови бутилки от бира. Навътре не му се влизаше. Мислеше за циците на онова момиче, как са изглеждали тогава, в края на деня. Чудеше се защо приятелят му я е водил точно тук, в мръсотията, могли са да стоят навън, където бяха одеве, беше доста приятно.

– Защо си дошла? Кой ти разреши, пикло, нали казах да стоиш в стаята? Марш обратно да играеш на компютъра! Тук идваш само ако аз ти разреша, ясно ли е?

Големият натърти на „аз” и на „ясно”, почти извика.

– Исках да изляза и те търсих – разплаканият глас на сестра му. – Вече не ми се стои самаааа…

– Не ми реви, ами изчезвай веднага обратно! Тука е за момчета, разбра ли? Вземи черешите и чупката!

– Ще кажа на мама, като се върне, ще кажа…

Гласът заглъхваше, явно тя се изнасяше тичешком. Малкият остана още няколко секунди в прикритието на стените и тогава се подаде навън.

Без да говорят, тръгнаха обратно към мястото, на което седяха одеве. Вече не беше същото, нямаше череши, слънцето падна ниско и блестеше в очите, като гледаха към водата. Езерото още беше пусто – горещината беше изплашила водните скиори, оттук не се виждаха добре масите под тентата на ресторанта, комари и други, непознати за тях насекоми, се появиха заплашително над водата.

– И на баща си да каже, и на който ще, малка мърла, ще ми се влачи тука, ще ме следи, край, писна ми, няма да я гледам повече, ще взема да й хвърля един бой да се научи най-после – приятелят му си мърмореше под носа и поглеждаше изпод козирката в посоката, в която избяга сестра му. Парче от роклята й на червени ягодки се ветрееше, закачено на близкия храст.

Тъкмо малкият мислеше да му каже вече да си тръгват и се чу да минава вторият за деня влак. Когато спирачките изскърцаха, големият хукна с всички сили по насипа към линията. Нямаше как хората от масите в ресторанта да видят нещо, нито малкият можа да види, докато не изтича след приятеля си, без да изпуска топката изпод мишницата. Всички само чуха звука от триенето на колелата в релсите и нечовешкия вик на големия.

 

Силвия Чолева (1959, София) е писател и журналист. Работи в Българското национално радио, програма „Христо Ботев”, където води предаване за култура. Преподава писане на есе в Нов български университет. Била е редактор на списанието за българска литература „Сезон” и гл. редактор на „алтера” – списание за пол, език и култура. Носител на Националната награда за поезия „Иван Николов” и на „Хр. Г. Данов” за журналистическо представяне на българската литература. Издала е пет стихосбирки, две книги с есеистични фрагменти и един роман.