Гласът на Юлето

Приближи витрината и се опита да прочете какво беше написано с бял тебешир на правоъгълната черна дъска. Дъската беше умален вариант на училищната.

Сигурно заради това спря. Не успя да задоволи любопитството си, бръкна във вътрешния джоб на провисналото сако и извади кутията с очилата. Извади ги и само ги доближи до очите си, както бяха сгънати. Прочете: Топли банички и пържени филийки. На лицето му се появи усмивка. Викторе, искаш ли пържени филийки? – питаше го жена му, която през последните години винаги се събуждаше и ставаше по-рано. Вече станала ли си?  питаше той, търсеше пипнешком дистанционното между двете части на спалнята и пускаше телевизора. Намаляваше звука, отново се завиваше и често пак заспиваше. Отдавна не го беше грижа нито какво става по света, нито дори в съседния вход. Интересуваше се само от най-близките си.

Юлка през това време пържеше филийките. Миризмата беше фина и апетитна. В апартамента бяха сами. Деян и Кирил, синовете им, отдавна живееха в Германия. Научили езика, така казваха. Даже и Кирил, който едва връзваше тройка по немски като ученик. Не бяха се обаждали от четири месеца. Или години. Така е като имаш само момчета, въздишаше Юлка. Ако имахме и момиче щеше да е съвсем друго. Момичетата са по-грижовни и жалостиви. Нямам нужда нито от нечии грижи, нито от нечия жалост, настояваше Виктор. Дори на децата ми. Нека уреждат живота си. Не е лесно в чужбина, вярно, ама у нас е още по-трудно. А ние все някак ще се оправим. Всъщност няма и какво толкова да оправяме. Ще продължим да си взимаме лекарствата и ще живеем.

Беше излязъл за обичайната си обиколка из квартала. През цялото време се чуваше тихо бучене. Сменяха тръбите на парното отопление. Съобщи му го възрастен човек като него. Срещна го на излизане пред входа. Би трябвало да го познава. След като не се сети кой беше човекът, забрави за него. Съвсем лесно го забрави. Още повече бученето, за което размениха няколко откъслечни изречения, реално не го интересуваше. Отдавна спряха парното в апартамента. Само понякога си говореха колко хубаво беше някога с парно. Тогава вкъщи стоеше по фланелка, а не се увиваше в пуловери и жилетки като германски войник на руския фронт. Но дори и двете им пенсии не стигаха да го платят. И беше разбрал, че съвсем законно лъжат в сметките. Тоест не можеш дори да ги съдиш. Предпочиташе да му е студено, вместо да си брои парите, да изчислява колко му остават до края на месеца, и да се съмнява, че пак са го излъгали.

Следващото му задължение беше да нахрани двете жълти улични кучета. Живееха в разградения двор на съседната кооперация. За съжаление тях ги нямаше. Извика ги. Понякога му се струваше, че познават гласа му. Всъщност не беше сигурен дали го правеше в момента, или само си спомняше как ги вика. Нямаше особено значение какво се случва сега, и какво вече беше се случило. Доста се повъртя в разградения двор, преди да се появи Клепналото ухо. Не искаше да даде всички кокалчета само на него. Погали го между ушите и се огледа за Белите лапки. Добре, че се появи и той. Разкъса книжната кесия с пилешките остатъци, постави ги между двете кучета. Ядоха без да се ръмжат. Добри кучета, казваше той. Така ви харесвам. Искам да сте приятели. След като изядоха кокалчетата и други пилешки остатъци, кучета застанаха срещу него с вдигнати глави.

Вече можеше да се прибере вкъщи.

Наведе глава да си спомни по-добре какво беше направил, или поне да си представи, че в момента прави, и припряно ускори ход. Реалните му действия и споменът за тях отдавна имаха еднаква стойност. Още щом отвори външната врата, както винаги със своя ключ, защото не обичаше да звъни, усети, че има промяна. После, а може би сега, в същия този момент, се опитваше да проумее какво беше различно. Накрая определи: тишината. Тишината беше различна. Юлето се беше облегната назад на стола, неестествено изкривила глава. Нямаше как да заспи в тази неудобна поза.

Да, да, повтори Виктор и прибра очилата в кутията. После я напъха обратно във вътрешния джоб на сакото. Позволи си да се усмихне. Ако някой го наблюдаваше отстрани нека си помисли, че този възрастен човек има на какво да се засмее. Нямаше особено значение, че всичко което виждаше преди малко, беше се случило отдавна. Отново си го представи, за да повярва още веднъж, че беше се случило. Иначе Виктор от край време се смееше и без причина. Ей така, доставяше му удоволствие да се усмихва, вместо да гледа начумерено. Пържени филийки, каза си той. Направи неуспешен опит да раздвижи тънките си устни. И продължи да влачи крака по тротоара.

Мога да си ги опържа и сам. Можеше. Но никога нямаше да гонаправи. В техния дом, за него или за тях двамата, Юлето пържеше филийките. И след като нея я нямаше, редно беше филийките също да изчезнат. Подвоуми се дали да продължи както досега по осветения тротоар или да свие в тъмната уличка. Продължи ли, трябваше да мине покрай магазинчето за кафе. Работеше денонощно. И по това време отпред беше пълно с шофьори на таксита, забеляза две боклукчийски коли, бяха се събрали и доста скитници. Униформените момчета от СОТ-а също идваха и тяхната близост успокояваше. Но те обикновено пиеха кафето в колата. Не обръщаха внимание на останалите.

Погледът му се задържа на боклукчийските коли. И вече беше сигурен, че ще завие по тъмната уличка. След другият завой щеше да бъде близо и до полицейското управление. Макар и тъмно мястото му изглеждаше сравнително сигурно. И не искаше да повярва, че се случва наистина, когато двама го заобиколиха от двете страни и единият изръмжа:

– Вади каквото имаш в джобовете!

– Джобовете ми са празни.

– Изваждай бързо, не чу ли какво ти казах!

Обърна хастара на единия джоб, после и на другия.  Дори ги изтръска

като ги държеше с по два пръста. Най-много да изпаднат някакви прашинки. Или случайно попаднали трохи. Но нищо ценно. Никога не държеше пари в джобовете. Даже жълти стотинки не слагаше там. Навиците му бяха съвсем други. Но едва ли тези двамата се интересуваха.

– Какво имаш във вътрешните джобове?

– Очила.

– Да видя!

Показа очилата. И постепенно се поокопити. Заразглежда с любопитство двамата. Все пак бяха крадци. Толкова говореха за такива като тях, понякога ги показваха по телевизията, но за първи път ги наблюдаваше отблизо. Ако не знаеше, по нищо не си личеше с какво се занимават. Бяха обикновени момчета. Нещо в говора им, ясно се чувстваше, беше по-особено. Май бяха цигани. Или араби.

– Чужденци ли сте, момчета?

– Изчезвай бързо бе, дядка! – нареди му единият. – Да ти видя гърба.

– Момчета, не ви ли е страх да крадете толкова близо до полицейското управление?

– Изчезвай, ти казах!

Виктор наведе глава и продължи по тъмната уличка. Вече съжаляваше, че мина оттук. Нямаше как да не съжалява. Сърцето му още биеше силно. Беше направил явна грешка. Но пък и какъв смисъл имаше да се върне обратно. Отново се засмя, като си представи, че ако не го беше страх от двамата, които вероятно още чакаха следващата си жертва на ъгъла, щеше да го направи. Обикновен опит да пренареди събитията. Какво ли ще се случи, ако мине по другия път. Вероятно някой от скитниците щеше да му поиска стотинки за кафе. Понякога им даваше, понякога казваше, че няма. Най-често навеждаше глава към гърдите си и с отмерени крачки отминаваше без да им обръща внимание.

Чак когато стигна полицейското управление осъзна, че имаше пари. Днес взе пенсията. И част от пенсията на Юлето. Така беше по закон. Скри ги в джоба на долната риза. Трябваше да го съблекат гол, за да ги открият. Отмина полицейското управление без да поглежда към осветените прозорци. Нямаше желание да разказва какво беше му се случило. Особено пък на някой полицай. Те, макар и с униформа, от доста време са в комбина с крадците. След няколко крачки изрече шепнешком „пържени филийки”. Изглежда заради тях беше минал оттук. Но не смяташе, че са виновни за случилото се. Пържените филийки го свързваха с Юлето. Не с крадците. Пък и какви крадци бяха тези двамата, даже да са цигани или дори араби, щом не го пребъркаха основно. Дори само това, че бяха спрели възрастен човек като него, ги правеше още по-смотани. Съвсем спокойно можеше да не мисли за тях. Бяха преди малко до него, ръмжаха и се пулеха, сега вече ги нямаше. Затова пък гласът на Юлето, която го питаше от кухнята, иска ли тази сутрин пържени филийки, се чуваше съвсем ясно.

--------------------------

Палми Ранчев е роден на 9 февруари 1950 г. в София. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ, журналист на свободна практика и безработен. Негови стихове и разкази са включвани в антологии у нас и в чужбина. През 2008 г. сборникът му с разкази „Малко късмет за по-късно” е сред спечелилите международната награда „Банк Аустрия Литерарис”, която се присъжда за художествена литература, поезия и проза на писатели от Източна и Югоизточна Европа. През миналата година берлинското издателство „Дитрих” издаде романът му „Посока Сакраменто” в поредицата „Балкани”. Последната му публикувана книга е сборникът със стихове „В процепа на хоризонта”.

Брой 9/ 2012

Последно променена вПетък, 10 Май 2013 15:08
Оценете
(4 гласа)
Още в тази категория: « Черешово време Климати »
Влезте, за да коментирате
нагоре

Рефлексии

Сказания от Музейния остров

-

Сказания от Музейния остров

  Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини...

Прочети повече
  1. Новини
  2. Tags
  3. Коментари

видео

Галерия

ЛИЦА

ПРЕДСТОЯЩО

« октомври 2018 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
1 2 3 4 5 6 7
8 9 10 11 12 13 14
15 16 17 18 19 20 21
22 23 24 25 26 27 28
29 30 31