Климати


Неродените деца израстват хубави като ябълки.


Димитър Воев



 

Хайде, казах, малък разбойнико, да излезем по хладината и да се разходим. Дълги години сме излизали рано, за да обикаляме из тихия квартал преди чалнатите да излязат от дупките си. Когато те плъзнат и стане горещо, се чувствам като снежен човек, който броди в пустиня. Не ща, отвърна, само ако разкажеш някой филм. Добре, така да бъде. Харесва му да слуша историите, които се правя, че измислям. Въображението му е младо. Потъва в думите и ги превръща в кадри. Вживява се леко и без последствия. Забелязал съм, че нищо от изреченото не го притеснява. 
Бавно слизахме по улица „Трепетлика“ към гората до панелните блокове. В тях има изнасилвания, побои, пияни съпрузи, хора, толкова потиснати от измеренията на мизерията, че вече не желаят да ядат по три пъти на ден или да гледат телевизия, не могат да се отпуснат и да заспят безпаметно пред екрана, не могат и да се съвземат. Нито хвърлят прах в очите си, нито го чистят. В сутрешната хладина за момент забравих за хората в сградите. Блоковете изглеждаха невинни. Преди разрастването на града наоколо е имало лозя, вишневи и ябълкови дръвчета. Пазя снимка на баба ми като малка, как бере ябълки. Стигнахме гората и седнахме на пейка с олющена боя. 
Беше краят на 2011 година, започнах да му разказвам филма, точно 30-ти декември беше и бяхме седнали с Лили в кучешката градина зад музея „Земята и хората“, ядяхме домашна пица, гледахме децата, които се замеряха със снежни топки, слънцето беше силно, чудехме се какво да правим вечерта, решихме, че трябва да идем на концерт на „Пеникън Уайаскър“ и „Бейбифейс клан“, тя не беше ходила, а аз покрай концертите им в „О! Шипка“ се запознах с готини хора, та стана време за концерта, с Лили влязохме в „Микстейп“, клубът без да усетим се напълни и се почувствах като в последен епизод на телевизионен сериал като „Д-р Хаус“ или като „Изгубени“, когато всички герои от сезоните се събират за последна среща преди края, видях Мая, която беше гадже на Сашо, когато аз бях с Оля, видях Сашо и Оля, и Ина, и Вера, и другия Сашо, и Виктория, и Веско, и Камен, който за кратко беше барабанист в групата, която имах в гимназията и да, кой ли още не се появи, с Оля си казахме, че е странно, а Насо Русков излезе на сцената и „Кланът“ започна с интрото от саундтрака на Рой Бъд към филма „Хванете Картър“, старата версия с Майкъл Кейн, не онази помия със Силвестър Сталоун, който на стари години дойде тук по-евтино да снима екшъни, с Лили и другите излязохме най-отпред, танцувахме песен след песен, телефонът ми започна да вибрира, тогава никога не си включвах звука, и видях, че звъни Борис, бяхме ходили с него и Ани оня ден на индийски ресторант и се шегувахме, че е толкова люто, че може да роди на масата преди десерта, мръднах встрани, за да мога да го чуя и той го каза това, да, Андрей се е родил, ще стане прекрасен човек, казвам, не мога да намеря думи, да, той говори машинално, в шок е, всичко било наред, ще ги видим като кажат, че може, да, в болницата, дето преди беше „Тина Киркова“, на улица „Рибен буквар“ е удобно да се паркира, каза, да, до скоро, казва, прегръщам ви, отвръщам и затварям, гледам дисплея на мобилния, запознахме се с Борис, кога, преди четири години май, покани ме с имейл да гледам в „Дом на киното“ първия му филм, не можах да ида, запознахме се по-късно на живо, а Ани, нея от времето на айсикю-то ми се струва, че се знаем или пак по мейл, тя тогава още не беше в София, учеше в провинцията, но снимаше, още тогава правеше силни кадри, те и двамата бяха сами в един момент, тогава аз не бях с Лили, не, че и на концерта сме точно заедно, и запознах Боби и Ани една вечер в „Бъчърс“, на бара беше актрисата, която играеше главната роля в дебюта на Боби и да, ей така се получи, стана време и за женене, кумувахме им с актрисата в „Покров Богородичен“, пусках музика шест-седем часа на партито след сватбата, тя забременя и ето сега какво стана, върнах се пред сцената, казах на Лили, прегърнахме се, вдигнах я във въздуха и я завъртях, целунахме се, май за първи път, и това заради Андрей, концертът мина сякаш за секунди, ходихме до колата сред роенето на снежинките, качихме се и едва тогава я питах дали трябва да кара, пила е, е, няма проблем, разсейва съмненията ми, и още като тръгва по улица „Криволак“ аха да се блъсне в паркирал автомобил, стъклата, каза ми, са запотени и не се вижда добре, окей, отвръщам, така да бъде, та стигнахме, остави ме до нас и се разбрахме за Нова година да ходим на парти в къщата на приятел в Малинова долина и се сетихме, че Ани има рожден ден утре и от днес Андрей е ден преди нея, а моята майка има на Бъдни вечер, а Лили, знаеш ли, че майка ми и баща ми се казват Борис и Ани и винаги като отивам при другите Боби и Ани все едно отивам при родителите си и тя е направила чийзкейк, той реже мезета, сервира, седим на балкона на осмия етаж, до нас се извисява тополата и наблюдаваме Витоша, ясно се вижда и Боянския водопад и има спокойствие у тях, безвремие, заспивал съм на масата и съм спал с часове, струвало ми се е, че са дни, може и въобще да не съм се събуждал. 
Искаш ли, обръщам се към него, да им идем на гости, че се стопли и сега ще излязат чалнатите, ти Андрей не си го виждал и той не те е виждал, разбойнико, но какво, прекъсва ме той, е станало на първи януари, отидохте ли да ги видите в болницата, ами не, отвърнах, опитах се на кино да ида, хванах такси, слязох на „Стамболийски“ и фасадата на мола гореше, капеше разтопена изолация и не можах да вляза, казах си, че това е лошо начало на годината. Та Андрей искаш ли да го видиш? Ами да, каза. 
Станахме от пейката, излязохме на булевард „Черни връх“, работата по метрото продължаваше и във въздуха имаше бял прах, сякаш десетки призраци се бяха скупчили да играят футбол. 
Стигнахме блока. Взех асансьора. Крушката в безмълвната кабина беше изгоряла. Не почуках на вратата. Отключих като всеки друг път и влязох. Бях сам. Настана студ.

----------------------

Стефан Иванов е роден през 1986 г. в София. Завършил е Френската езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин” и философия в СУ „Св. Климент Охридски”, специализирал е философия и естетика в Paris IV Sorbonne.  Издал е стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004) и „Списъци” (2009). Два пъти е подгласник (2008, 2010) и веднъж е носител на първата награда на най-големия фестивал за поезия в България „София: Поетики“ (2011) , номиниран е за Националната награда за поезия „Иван Николов“ (2009). Публикува разкази, интервюта, пътеписи, есета, литературна критика в множество издания. Превеждан е на английски, немски, испански, гръцки, хърватски и сръбски. Личен сайт –  www.siv.sofiascape.com    

 ЛИК, бр. 7/ 2012

Последно променена вЧетвъртък, 13 Юни 2013 15:22
Оценете
(4 гласа)
Още в тази категория: « Гласът на Юлето Гарата »
Влезте, за да коментирате
нагоре

Рефлексии

Сказания от Музейния остров

-

Сказания от Музейния остров

  Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини...

Прочети повече
  1. Новини
  2. Tags
  3. Коментари

видео

Галерия

ЛИЦА

ПРЕДСТОЯЩО

« януари 2018 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
1 2 3 4 5 6 7
8 9 10 11 12 13 14
15 16 17 18 19 20 21
22 23 24 25 26 27 28
29 30 31