Гарата

  Снимка: © Яна Лозева

Дъждовен ден е, капките се стичат от козирката на перона, създават илюзия за декор, допълван от железобетон и тъмни облаци. „Колко много прилича на театрална сцена”, мисля си, докато седя на една от пейките на горнооряховската гара. Купих си и билет, който явно включва представление преди пристигането на влака.

Влакът за София ще пристигне на първи коловоз в 14.56 ч.

Основните персонажи са четири женски кучета, които се мотаят безцелно, но видят ли някой с баничка или сандвич, се втурват към него. Омотават се, очаквайки своя дял. До мен има отворен пакет семки (позволявам си да бъда невъзпитан и да ям по време на представление), веднага фиксиран от кафявото куче, което се приближава и застава пред очите ми. Прилича на малък Буда. Но семки на куче да даваш, може да се види само в абсурдна пиеса, за това не прекалявам. Прибирам пакетчето в раницата. Кучето обаче продължава да седи и да ме наблюдава. Решавам да поиграя с него на „кой пръв ще мигне”. Печеля. Не му пука. Става и си отива.

Забелязвам, че има невидима връзка между кучетата. Придвижването им по пероните следва като че ли предварително изготвен план. Спазват определена дистанция, изневиделица се събират за няколко минути и неочаквано се разпръскват в различни посоки. Вдишване и издишване, подобно на един организъм.

Хората не им обръщат внимание. Ядат пуканки, вафли, пийват сокчета и погледите им се реят безцелно. Действията им са бавни, почти приспивни. Имам чувството, че всеки момент ще се обездвижат. Най-разсеяните актьори, които някога съм виждал. Отива им това естествено блуждаене. В него липсва напрежение, въпреки че чакат влак. Може би точно в този момент са забравили за него.

Наблюдавам и анализирам. Гарата е краят на града и начало към всички други градове. Едно пространство, в което те няма. Тя е Зоната. Хубавото на тази постановка е, че не е нужно да я следиш постоянно. Мисълта ти може да поеме в различна посока и когато се завърнеш, няма да съжаляваш за изпуснатото. А и винаги можеш да попиташ някой какво се е случило. Представям си как всички са дошли час по-рано не защото са бързали или са се притеснявали, че няма да успеят да си вземат билет, а защото са искали да се откъснат от всичко и да се пошляят из перона. Да седнат на някоя банка в чакалнята, да почетат вестник. Да се намират никъде. Не в България, не в Горна Оряховица, а на Гарата. Всички гари си приличат в нещастието и щастието и всички гари са една гара. Гарата. Може би затова тези кучета са избрали да живеят тук. Те освен с остатъците от храна на пътуващите се хранят и с тяхното състояние на безвремие.

От моята пейка се вижда как една възрастна жена замахва с чантата си към едно от кучетата. 
– Махай се от тука, ей, къш, чиба.

То не се стряска, за секунда се отдалечава, постепенно приближавайки се отново. Ставам и отивам към тях. Настъпва и моят момент. Нищо не ме огрява, нито прожектор, нито слънчев лъч. Но съм на сцената. Без репетиции, излизам и питам:

– Мога ли да ви помогна?

– Изгонете го, хапало ме е куче, изгонете го!

– Не се притеснявайте, не виждате ли, че няма да ви направи нищо.

– Два пъти ме е хапало куче, помощ, изгонете го.

Прави ми впечатление, че на перона има около двайсетина човека, но никой не реагира, все едно нищо не се случва. Такива са им ролите, какво да се прави. Пляскам два пъти срещу кучето и то се отдалечава.

– Ето отиде си, влезте вътре и изчакайте влака.

Жената ме послушва и влиза вътре. Как не се е сетила сама?  Сигурно така е било по сценарий.

Отправям се към тоалетната, която се намира в самата гара, на долния етаж. Прекрасно, отиваш до тоалетна, когато си поискаш, без да притесняваш никой от актьорите. И това всъщност, без да подозирам, се оказа кулминацията в пиесата.

Монологът на жената пред тоалетната:

– Влизат, излизат, жени и мъже. Бъркат понякога вратите, защото са една срещу друга. Друг път съвсем ги обърквам, като разменя табелките. „Ама нали тук пише женска”, питат учудено, е това беше отдавна, казвам им. С тих глас добавям на себе си – преди пет минути и си намигам. Забавлявам се, нали трябва да ми е интересно. Сложих и автомат, ще си помислите, че стрелям! Обърках ви нали? Как ще стрелям бе, нали всеки човек  потенциално е 50 стотинки. Това да не ти е стрелбище! Не, викам на мъжа ми, айде да въведем някакво модернизиране и направихме вратите да се отварят от моята кабинка. С бутонче. Голям майтап става. „Не мога да отворя”, казва някой, а аз се правя на ударена. Пробвайте пак. „Не иска нещо, не е наред” – добавя и тогава натискам бутончето. Друг път натискам и ха да се отвори, аз затварям. Но като видя,  че човекът е на зор, не си играя. С човек в нужда шега не бива, не знаеш как може да реагира. После, не на момента.

Чужденците се най-нахални и основно за това, че не говорят български. Нахални до немай къде. Едно „искам да отида до тоалетната” не са научили. Абе, какво да ви разправям, това по-прост от чужденеца няма. И лъжат, виждам в очите им, че знаят български, ама не и не. Знам ги аз, искат безплатно да влязат, но без пари само на оня свят пускат, тук при мен това не върви. И така им казвам, в България като българите, ясно ли ви е. Ако не ви харесва, ходете си в Рим и ми се махайте от главата. Много се ядосвам, да знаеш, ама и си обичам работата. Мога да си правя каквото си искам. Да мълча, да говоря, вестници да чета, радио да си слушам. Но най-хубавото е социалното. Помагам на хората, за мен това е важно. Ти ми изглеждаш умно момче, какво правиш тук?

– Чакам влака – отговарям.

– Хубаво правиш, не си единственият, браво, дано да дойде навреме.

– Благодаря, но преди това искам да отида до тоалетната.

Пускам петдесетте стотинки, които според жената са олицетворение на това, което съм и се отправям към тайнствената стаичка. После, качвайки се по стълбите към перона, виждам, че остават няколко минути до пристигането на влака. Пиесата е към своя края.

Влакът за София пристига на първи коловоз.

Една тъжна, черна и протяжна процесия се отправя към вагоните. Всяко безвремие си има край. Актьорите си тръгват. На сцената остават само четирите кучета.

 ---------------------

Радослав Чичев (1981) е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски”. Понастоящем е един от водещите на предаванията „Артефи“  и „Аларма” по програма „Христо Ботев” на БНР. През месец март 2010 пиесата му „Колекционерката”, заедно с „Гарванът” от Калина Попянева, печели първа награда на конкурса за камерна пиеса „Славка Славова” на „Театър 199”. Един от наградените в конкурса на издателство „АРС” за издаване на дебютна книга.

През 2011 излиза първата му стихосбирка „От прашинката на деня”, за която през 2012 е отличен с бронзов „Пегас” на „Южна пролет” в Хасково.

През 2012 е победител на фестивала „София: Поетики“.

 

Последно променена вЧетвъртък, 08 Август 2013 15:02
Оценете
(1 глас)
Още в тази категория: « Климати Гълъбите »
Влезте, за да коментирате
нагоре

Рефлексии

Сказания от Музейния остров

-

Сказания от Музейния остров

  Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини...

Прочети повече
  1. Новини
  2. Tags
  3. Коментари

видео

Галерия

ЛИЦА

ПРЕДСТОЯЩО

« декември 2018 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
          1 2
3 4 5 6 7 8 9
10 11 12 13 14 15 16
17 18 19 20 21 22 23
24 25 26 27 28 29 30
31