Гълъбите

  Понякога знаеш какво трябва да правиш. И татко го правеше. Всяка вечер, всяка сутрин, всеки ден и всяка нощ. Тогава, преди 4 години.

Татко беше там, беше при него. Татко удължи живота на дядо ми с поне 10 години. Може и с 15. След онова падане и всичко останало представете си 86-годишен човек, падащ от 4 метра, и какво се случи с него. Няма да обяснявам. Ребра и такива неща... от 4 метра, 86-годишен човек... баща ми отиде да живее там, кой друг щеше да отиде? Другите ми роднини нехаеха, само чакаха парата, докато татко броеше и делеше хапчетата, слагаше ги в малки бели хартийки с надписи от 1 до 7 – дните на седмицата, които режеше с една ръждясала ножица, сортираше ги по цветове и часове, по дати и смелост, пишеше с молив разни неща по тях, защото и той забравяше, и нито се примиряваше, нито се прибираше. Сменяше памперсите на човек, който някога е скачал с парашут, за да пази задниците ни. И явно се е справял, макар че до последно се съмнявах дали се гордее с мен. Той беше най-едрият от всички роднини, за които знам. Все казваше „яж повече, виж се какъв си слаб”. После ме потупваше по рамото с едната ръка, докато с другата трополеше с пръстите си по масата. И се разбирахме. Докато беше жив, така и не се ожених, нито почнах някаква продължителна и „стойностна” работа. Мисля, че това не беше проблем за него, той схващаше тия неща; освен другото, ако съм виждал в рода си човек с чувство за хумор, това беше ТОЙ. Защото имаме поне двама-трима самоубийци сред клоните. Въжета, пушки, и такива работи. С часове седяхме на терасата и ми разказваше истории. За елата, растяща на няколко метра пред нас, как я засадил, когато построили блока, как тогава малката еличка била едва 50 сантиметра, и сега, после, винаги гледахме високо нагоре, към върха на елата, която беше по-висока от блока; гледахме, докато ни заболят очите, докато се просълзим. Въпреки че това се случваше често и се повтаряше при гостуванията ми, никога не усещах досада; винаги накрая гледахме нагоре, към върха на елата, и очите ни сълзяха, без значение дали бяха опечени от слънцето или намокрени от дъжд. Изтривахме мълчешком сълзите си, после се прибирахме вътре. С татко си тръгвахме. След това дядо падна от четирите метра и просто чакахме смъртта. Беше ужасно. Винаги се чудех дали ще го видя отново жив.
Месеци наред не стана от леглото. И една сутрин просто седнал на ръба на дивана и казал на татко: добре съм. И това беше. Това било, аз не бях там. Това е чудото за мен. За много от нас. Подновихме разговорите си на терасата... за войната, за елата, понякога, по-рядко, за баба. Струваше ми се като сън. Той беше прав, стоеше до мен, този едър и силен човек, вярно, прегърбен от тежестта, но още вдъхващ респект. Обичах го. Може би егоистично, като последната ми връзка към детството.
Татко се прибра в къщи. Въпреки това всеки ден ходеше д му носи ядене, а от време на време и аз ходех да сготвя нещо топло на място. Дядо седеше на масата и се усмихваше, приказвахме си. В един момент забелязахме нещо интересно – колкото и да метяхме, колкото и малко хляб да ядеше дядо, целият под в кухнята ВИНАГИ беше покрит с трохи. Баща ми, явно по-наивен от мен, поне в този момент, все се караше, измиташе трохите и казваше „бъди по-внимателен”. Това продължи доста дълго.
И в един момент разбрахме.
Онази сутрин отидохме с баща ми по-рано да занесем разни неща, дядо още спеше; влязох в кухнята и видях над 10 гълъба с ОТРЯЗАНИ КРИЛЕ, всички в кухнята – по масата, в умивалника, по пода, ох, навсякъде. Вратата на терасата беше широко отворена. Разбрах. Казах им тихо: хайде, милички, излезте за малко... избутвах ги с ръце, навън, те не можеха да летят, бяха като кокошки, като кокошките, които дядо някога е отглеждал на село... заболя ме, не исках да казвам на татко, затова един по един хващах гълъбите и ги пусках през терасата, не им стана нищо, бяхме на втория етаж; изметох трохите и всичко беше „наред”, направих пилешка супа, после дядо дойде, не каза нищо, хапна от супата и отиде да легне. Не след дълго си тръгнахме.
Дядо почина преди 2 години. Татко беше там. В кухнята било пълно с трохи. И с гълъби с отрязани крила. Каза ми, че изглеждали напълно опитомени. Не се плашели изобщо. Да, да. Самотност, опитомена. Старост, опитомена.
Наложи се да продадем апартамента. И досега хората, живеещи там – една приятна лелка с внучката си, ни казват как през април терасата им се изпълва с гълъби, повечето без крила... седят на перваза, и чакат.

-------------------

Дилян Еленков e роден през 1978 в София. Завършва педагогика на обучението по изобразително изкуст-во в СУ „Св. Климент Охридски”. Следва магистратура „Библиотечно-информационни науки и културна политика” в същия университет. Изпълнител и автор на текстове и музика в група „Кака Сяра”. Пише поезия, проза, сценарии. Филмът по негов сценарий „5 метра коридор” печели награда за най-добра анимация на Филмово предизвикателство Sofia Short Challenge 2. Публикувал е в „Капитал Light”, „Литературен клуб”, „Кръстопът”, „Литернет”, „Преса”, „Антимовски хан” и др. През 2011 излиза първата му стихосбирка „Ципове, копчета, дни” (Арс).

Последно променена вЧетвъртък, 03 Октомври 2013 16:27
Оценете
(2 гласа)
Още в тази категория: « Гарата Едно добро начало »
Влезте, за да коментирате
нагоре

Рефлексии

Сказания от Музейния остров

-

Сказания от Музейния остров

  Три изложби в Берлин предлагат гмуркане до главозамайващи дълбини...

Прочети повече
  1. Новини
  2. Tags
  3. Коментари

видео

Галерия

ЛИЦА

ПРЕДСТОЯЩО

« октомври 2017 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
            1
2 3 4 5 6 7 8
9 10 11 12 13 14 15
16 17 18 19 20 21 22
23 24 25 26 27 28 29
30 31          

Вход or Регистрация