Сегашно продължително

Ще се опитам да пиша „участнически“ – т.е. по-весело, харесвайки. Започнах с организаторите, защотобях сигурен, че в един момент дейността им по други, станали вече постоянни прояви, като Sofia Dance Week, Sofia Design Week, ще ги отведе до боравене и с визуално изкуство. Става дума за онова съвременно изкуство, което вече се случва в страната ни, но още се посреща като „вносно“, чуждо, с повдигнати въпросително, ако не смръщени вежди. Логично ми се стори и наименованието на това първо издание на фестивала – Сегашно продължително – полезно за езика ни глаголно време, точно предаващо плачещата за разръчкване атмосфера наоколо. Но в продължително търся и друг смисъл – София остана назад от други, разнообразни национални центрове, предоставили сцените си като вход за глобализаторските тенденции в съвременния художествен свят. Това навсякъде е било въпрос на „държавно“, дори инициативата да е частна, решение за отваряне – как иначе да си обясним защитата за постоянни международни изложби на места, където западното(!) съвременно изкуство е било отхвърляно или подминавано. Т.е. в продължително виждам, че проявата има да продължава – тогава сегашното неминуемо има да се променя.

Друго разнищване следва общото наименование – Sofia Contemporary – международно, т.е. на английски. Който се опита да го преведе на български ще се сблъска с доста езикови, и не само, проблеми. По-възрастните като мен участници ще си спомнят ироничната, некоректната, каквато искате работа-текст на хърватина Младен Стилинович отпреди 20-ина години – AN ARTIST WHO CAN’T SPEAK ENGLISH IS NO ARTIST… За по-младите, откъдето и да са, дори и да не я знаят, английският просто не е чужд език – номадството сред художниците гиразведе във варианти навсякъде. Доказа се, че опитите националното изкуство да не мърда от собствената си рамка водят единствено до провинциализъм. И чуждестранни участници тук са нужни – когато привличат само местни сили, дори новопоявилите се корпоративни инициативи заприличват, за съжаление, на ОХИ от миналото. Независимо от номадството обаче „да привикаш“ автори, чиито работи пълнят каталозите на известни изложби,да убедиш галерии да предоставят право за показ на притежавани от тях произведения, изисква стабилно знание на правилата на световната сцена, на работата в международен контекст. Със съзнанието, че такъв фестивал още не ебиенале нито по мащаб, нито по вложени средства от всякакъв характер, организирането му благодарение на вече установени извън страната връзки вдигна нивото на проявата над случващото се у нас през последните години. Най-важното, поне за мен, се състои в демонстрацията пред тукашния зрител на адекватност спрямо сцената и темите извън България – без пореден опит страната да се представя като оазис на традиционни видове изкуство, каквато опасност съществува. 

Кураторът на „визуалната част“, най-видима от Сегашно продължително – Яра Бубнова, раздели проекта си между намеси по улиците на града и видео-изложба във Фабрика 126. На улицата на художниците се предложи да излязат от защитата на изложбената зала, да рискуват среща със зрителя, който може дори да не ги разпознае като художници. Този риск обаче се отплаща навсякъде с активност, както от страна на „гледащия“, така и на „правещия“ изкуство. Да не забравяме, че страната ни попадна в световни културни новини не чрез картини по стените, а чрез „улицата“ – с „анимирания“ за малко релеф от паметника на Съветската армия... На неразпознаване разчиташе и предизвикалият медийна буря проект на Иван Мудов – ограденият като за предстоящ полу-строеж, полу-възстановка терен, на който стоеше Мавзолеят. Тази работа – „Без название“, наистина нямаше нужда от такова – публика и медии я назоваваха напълно искрено, както намерят за добре. „Интериор“ на групата Destructive Creationобигра в мила беседка милиционерската наблюдателница на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Ангел Кънчев“ и вероятно е работа, към която зрители/наблюдатели не биха имали претенции, ако остане така. Дори ми се стори, че споменът за прозиращата през „буркана“ (както наричахме в детството ми тези съоръжения) фуражка може да избледнее с помощта на уличното изкуство. Или обратното? Във всеки случай, деклариралият желание да се срещне с Иван Мудов по повод „мавзолея“ главен архитект на София по-скоро да се замисли колко още беседки могат да се изградят по трасетата на някогашното Политбюро. Не би имало проблем да остане на мястото си върху НДК и работата на Райчо Станев и Нагледна – текстът СВЕТЛО БЪДЕЩЕ, надлежно съставен от запазени букви на соцрекламни надписи. Идейното им съотношение с фасадата на архитектурната торта на културния дворец е много по-логична от разхвърляната там компютърна шарения. Демонстрацията на „шрифтова носталгия“ бе подкрепена от в. 24 часа с публикуването на невероятни за днешното око/ухо лозунги от времето насветлото бъдеще, отпечатани в съответстваща визия. Около нещо друго очукано, забравено са изградили проекта си в паралелната програма на фестивала авторите от сдружение „Трансформатори”. Високоговорител от същите онези години, сякаш изоставен на самия пъп на града, започна отново да вещае. Програмата му обаче е нова, специална, в разрез с изгледа на самата радиоточка и на онзи, без звезда, Партиен дом наблизо.  

Кирил Кузманов пресъздаде на открито инсталацията си „Издишай“ – отвор, от който блъска силна въздушна струя. Ефектът на развените дрешки в зависимост от сезона идва от желанието да се провери „а туй бучене откъде е“. Любопитството на минувача като фактор на уличната работа е нещо обработваемо – да повярва, че случка има, че трябва да надникне, иначе ще е пропуск. Пърформансът на Вероника Цекова „Присвоител на пространство #6/Сигурността отменена“, превърнал в коктейлни масички цилиндрите, насадени по определени тротоари за спиране на терористи, не би трябвало да създаде нищо лошо, освен покана към жандармерията пред посолствата в София да се присъедини. Градът ни е весел и нехаен, способен да преработи в кеф всяка заплаха – откъде всички онези мнения, че сме най-мрачни в Европа? Напротив, мрачни минувачи край Посолството на Великобритания не видях – сервираното вино увеличи броя любители на изкуството на пърформанса.

Не така се случи с инсталациите на Викенти Комитски и Лъчезар Бояджиев обаче. Пирамидата от палатки „Кой иска да живее вечно?“ на Комитски пред същото НДК бе построена, разрушена, възстановена и все едно не доживя края на фестивала. Това е също реакция в края на краищата – художникът по улицата, освен ироничен, за да не заприлича на официоз работата му, трябва да притежава и самоирония. Много хора, а и институции, фирми и т.н., обикновено оценяват публичното пространство като свое, бележат по свой си начин територии, сигурно за да живеят „вечно“. И ако някой се изпречи – действат. Горе-долу същото се случи и с Park View на Бояджиев – развъртяни по посоки на градове на биеналета за съвременно изкуство, Истанбул, Екатеринбург, Венеция, пейки в градинката пред Народната библиотека, бяха бързо обърнати обратно – по посока паметника на Кирил и Методий, странично. „Ние така винаги си седим!“, заяви седяща зрителка – какви ти погледи към и отвъд хоризонта...

Интересно колко ще просъществува непокътнат върху тарабите на някогашната сладкарница Прага едрият надпис БОГ ДА ПАЗИ ПАЗАРА от „Прозрачно“ на Красимир Терзиев. За едни би трябвало да е омразен, за други – разбираем, за трети – близък. „Светът става все по-малък и по-прозрачен. (...) Пазарът е над всеки и над всичко“, коментира авторът. Аз също разчитах на някакво раздвоение-разтроение с работата си „Замяна“ (Заменям Розова за Силиконова), лозунг от боклукчив уличен материал – намачкани, нарязани вестници. И вярно, наложи ми се да отблъсквам атаки да си призная кукла ли, да речем, имам предвид или си мечтая да заменя оная долина, дето днес растат повече калашници отколкото рози, с друга. Ами не казвам – публиката да решава за себе си. Има още намеси в улицата, които предполагат своеобразен избор. Плакатите на датчанката Лиз Харлев са задавали и на други места въпроси към туристи в даден град – например дошли са, за да опознаят хората, или защото самите те са непознати тук? Подобни питания биха останали, почти съм сигурен, без внимание от български туристи някъде навън. Но когато се задават уж към други в родния ти град, придобиват съвсем различно значение и преравяне на ситуацията.

Отделям повече място на уличната част на проекта, защото съм убеден, че на художниците ще им се налага все повече да търсят вниманието на публиката извън зали и защитени пространства. Няма как индиферентното отношение към познатите места за показ да се промени с жалби. Новите форми – от онези, които неловко се наричаха „неконвенционални“ едно време, се наместват, често без да питат туй музей/галерия ли е, завладяват си място. Бих казал, че „конвенционалното“ дори им пречи да са достатъчно активни. Могат обаче и да помагат – с още пространства, които се обвързват смислово с работите. Такова, извън улицата, се оказа Фабрика 126 – по примера на индустриализирани по-рано от София градове, където се използват като културни средища оказалите се в центровете им някогашни производствени сгради от покрайнините. Изложбата там е съвременно решение, както и другото – да се концентрира единствено върху един от символите на днешното изкуство – видеото. Това, че специфичните изисквания при показ на времевата медия си пречат с тези на други, е ясно – затъмнение или насадени монитори, строеж на изолирани black boxes, кънтящ звук или кабели за слушалки по пода... Затова би била грехота, ако съществува начин чиста видео изложба да се продуцира подходящо тук, на място, тя да не се използва. И е радостно, че Sofia Contemporary създаде тази възможност.

Яра Бубнова форматира представянето по „двойки“. Започвайки от Liberté raisonnée, 2009,на испанката Кристина Лукас, тя кръстосва „удължената“ представа за „Свободата води народа“ на Делакроа – прийомът на Лукас да покаже какво се случва със свободата на символно ниво, с „битовата свобода“ във видеото на Недко Солаков „Безмълвни (но толкова цветущи, колкото само българският език може да позволи) псувни“ от същата година. Тежко вървящият от една към друга властови сгради в София Солаков, беззвучно ругаещ пред всяка една от тях, може и да мисли, че работата е разбираема само за българи. Любителите на футбола могат да си припомнят обаче как западни оператори се научиха да показват в едър план лицето на Стоичков след отсъждане срещу него – явно бяха научили български и предаваха нататък знанието си. Във всеки случай, съответните институции при Солаков си заслужават ругатните и предизвикват допълнителни и от зрителите, докато Свободата на Лукас, простреляна и съсечена от следовниците си на барикадите, довежда до м-дааа. Впрочем авторката дава и още интерпретации – какво се случва на жена, осмелила се да поведе мъже. Щетите падат не само върху вярата в свободата.

Другата работа на Лукас в изложбата – „Пантон –500 +2007“, 2007, (където Пантон е професионална цветова скала,  –/+ – пр./сл.Хр., а годините – години), е бързо пулсираща през означения период политическа карта на света. Няма континенти, океани – има държавни завоевания, поражения, съединения и разпади като подвижни цветни петна, обективни като учебно помагало. Разпознаването на политиките за мен започна с разпознаването контура на Средиземно море и завърши като при всеки – с чуденето как ли още ще се местят петната от края на работата нататък. Там обективността става субективна. Именно такава е тя при Артур Жмийевски от Полша в обширната му видео серия „Демокрация“, 2009 – заснети про- и анти- демонстрации, смесени понякога, лишени по презумпция от каквато и да е обективност. Седемте части от доста по-обширната иначе работа на автора, куратор на последното, до крайност политизирано Берлинско биенале, показват насочената страст на масовката каквато и да е тя – от националистическо шествие до размахване на знамена при футболна еуфория. И както Жмийевски доказа с ангажимента си в Берлин – може да тръгне към Occupyнещо.

Криворазбрана, така да се каже, цивилизация в „Произход на човека и половия отбор“, 2010, на тандема Анета Мона Киша и Луция Ткачова, Чехия/Германия, се проявява при заснетата игра на развален телефон по протежение на дълга редица блондинки. Кискането при недоразбирането и изясняването на предаваните от ухо на ухо думи изглежда вече достатъчно сексуално натоварено и преминава от веселба в стъписване на зрителя, ако схване, че девойките всъщност си предават цитати от труда на Дарвин. Тогава подобно насилие над блондинки започва да изглежда неприемливо, макар и те да са обект и субект на същия този полов отбор. Ненасилствено от своя страна изглежда съседното, иначе много по-усилно, „спортно“ видео „Семейство Тезкан“, 2001, на Невин Аладаг от Турция. Всички, големи и малки от това турско семейство в Германия се „борят“ с брейка – те весело, професионално, видимо с много пот се глобализират.

Сигалит Ландау от Израел е поканена с „Азкелон“, 2011. Това, че трима играчи на „държави” (струва ми се, че така се наричаше онази игра и от нашето детство, където територии се прекрояват със забиване на ножче в земята, а се губят окончателно, ако вече не можеш да стъпиш в „своето“) изтриват/чертаят граници, става ясно още преди да се разбере, че наименованието повтаря името на разделен от граница град – знаете къде. Толкова бързо и лесно – забиваш ножче и имаш нови съседи/съюзници/врагове, че абсурдът става очевиден. Съвсем наблизо обаче опонира друг, „трудоемък“ абсурд – да се играе футбол върху гъсто положени реални жп релси – във видеото на Саймън Гъш от Южна Африка „В компанията на“, 2008. Имигранти отвсякъде, събрали се в Гент, си прехвърлят удивително добре топката през „белгийските“ препятствия – упорито, желаейки победа, но дружески, заличавайки различията си.

За странния, придобил глобалност абсолют да се изпълняват желанията на осъдения на смърт за последното му ядене преди изпълнение на присъдата, разказва филмът на шведите Бигерт и Бергстрьом „Последната вечеря“, 2005. Тежък, дълъг разказ, сместващ заедно „вечно“ и „всекидневно“, меню и очакване на смърт, придвижващ се в едно и също лице между готвач и служител на закона, довел при нас неща, в които българското изкуство опит няма. Демонстрация на нов опит буквално струи и от видео инсталацията на групата АЕС+Ф – една от най-успешните през последното десетилетие в Москва, „Последният бунт“, първа част от трилогия, 2007. Тук също може да се говори за глобален мащаб – и през парадността (мощно, на три предаващи си картините екрана, сама в залата на VIVACOMArt Hall), и през кастинга на „расови“, идеални, и оттам плашещи деца-изпълнители, и през обработката на тържествуващата Вагнерова музика. Дори усещането за близост на езика с този на бойните компютърни игри, правенето на които храни, може би, милион художници по света, работи в полза. Повишеният му патос извежда работата на ниво, адекватно на бунтовната и едновременно технологична атмосфера, тресяща не един и два района на планетата. И, разбира се, остава желанието да се види какво „меню“  са предвидили художниците към финала – в следващите  части на катастрофичната си трилогия.

Видео се показа и по улиците на града. Калин Серапионов изнесе на витрината на Чешкия културен център двуканалния си видео коментар „1719D“, 2006-07, от/върху Бъркли, Калифорния – пустош и целенасочено движение, бавно и бързо време, които искаш-не искаш трябва да изчетеш, за да проясниш поне донякъде мястото си. Изкуство в движение, частот програмата, осъществена заедно с Renault, вкара работата „Човекът-мравка“ на Димитър Солаков в колата, курсираща между центъра и Фабрика 126. Младият автор, смален и повдигнат едновременно, и той курсира – пълзи през среди и настроения, през деформираното ежедневие в твърдата си надежда да достигне от точка 1 в точка 2. А в градинката пред Галерия Академия имаше и „Обществено кино на тиха пресечка“ – работа на тайландеца американец Риркрит Тираваниджа, осъществяващо паралелния показ на 4 филма върху импозантна, подканваща към движение към/от/под/около филмите конструкция. „Влизането“ в това кино, променящо се от място на място в зависимост от решенията на автора, става дълго преди откриването му. Тираваниджа провежда допитване във всяка страна около какво се въртят предпочитанията на потенциалния зрител. Предпоставката филмите в София да са български отправи ентусиазма на повече от двете хиляди участвали към местна продукция отпреди промените. Но не към мощните исторически платна – патриотизъм, вяра, мечове, а към смешно-печалната й философска част – сигурно пак вяра, но в друго, закрепено от примерите на „Войната на таралежите“, „Куче в чекмедже“, „Оркестър без име“... Май трябва да сме благодарни на автора, че ни показа на самите нас откъм по-добрата ни страна. 

Имаше и други неща – частите Акции и работилници, Деца, Форум на колекционерите, още, свидетелстващи, че във фестивала, а и в популярността на съвременно изкуство всичко е следствие на следствие на следствие...