Добър вечер, Краков

Това не е просто поздрав, вежливо ръкостискане. По-скоро – придихание, лирика, сдържано желание за интимност, което, надявам се, ще усетите. Засега – просто логичното начало на едно запознанство, започва разказа си за Конрад фестивал Доротея МОНОВА.

Кацам в Краков в 19.05 ч. Щастливо объркване на резервациите, което първоначално възприемам зле, вместо в предвидения четиризвезден хотел ме изпраща на едно доста странно място с хотелски вид. Главният координатор на фестивала Александър Кардиш ми се извинява и казва, че след три дни могат да ме преместят, ако искам. След три дни няма да поискам нищо подобно… Стаята ми е таванска с две капандури. Време е да потърся някаква храна. „Храната” се оказва наблизо, наляво от изхода на хотела и после все направо. Пресичам нещо като парк и стъпвам на улица „Славковска” – една от основните артерии, които водят право в сърцето на Стария Краков. Паркът, както ще разбера на следващия ден, е част от прословутите краковски „планти” – нещо като московското Садовое кольцо, – които опасват целия стар град. Спиращите дъха светлини на „Ринек Гловни”, белите лакирани карети с по два коня (туристическа атракция, но каква!), младите хора, които се тълпят пред различните клубове, реч на всички световни езици, музика от разни посоки – всичко това е нощен Краков. А, да – и стихове на стена, на два езика, всяка вечер различни. В свободен превод текстът гласи: „Телефонен звън, половината бар замлъква – изненада, страх, тишина. Спокойно, краковчани. Сега ще си изключа мобилния. Шефът се обажда от Турция” – Томек Новацки. Да си нервен и недоволен от живота при тази атмосфера е направо кощунство. Обзема ме такова блажено състояние на духа, че дори решавам да изпуша една цигара преди лягане. Стъпвам на едното легло, повдигам се на пръсти и отварям капандурата. Малко влага, малко мъгла, малко цигарен дим, мокрите стари керемиди, ръждясали антени – не сателитни чинии, и още светлини. Всичко това ми напомня за книгата на френската писателка Силви Жермен „Краков от птичи поглед”. Преди 15 години ми се струваше малко префърцунена. Как би могло да ми хрумне, че някой ден ще си пуша така на един краковски покрив и ще си правя компания със зъзнещите посред нощ гълъби? Литературните пророчества не са за подценяване. В главата ми вече има само литература. И едно любимо стихотворение на Иван Пейчев, което си перифразирам „Добър вечер, Краков./ Добър вечер, самотност./ Вие сте неизбежни/ както вечерта./ Добър вечер./ Бъдете със мен… 

А от утре започва Конрад фестивал 
Градът на полските крале, на дворци и катедрали, на Джоузеф Конрад, на Анджей Вайда и Кшищоф Пендерецки, на Станислав Лем и Славомир Мрожек, на нобелистите Чеслав Милош и Вислава Шимборска, на папа Йоан-Павел I I, в комбинация със силна доза литература забърква доста опасна емоционално-дрогираща смес. Както си ходиш по улица „Гроцка” от „Ринек Гловни” към крепостта „Вавел”, реално има опасност да започнеш да чуваш гласове и без малка полска водка. Въпреки че предварително имах програмата, чак на място най-накрая проумях, че това не е фестивал на полската литература, а световен литературен фестивал – и по замисъл, и по реализация. Сред поканените: един Нобелов лауреат – Орхан Памук; един от най-светлите умове на съвременността – проф. Зигмунт Бауман; един истински военен кореспондент – световноизвестният с репортажите си от Близкия и Далечния изток Робърт Каплан; и още – Мартин Полак, Джанет Уинтърсън, Дубравка Угрешич, Михал Вивег, Ярослав Рудиш, Оксана Забужко... Автори от Индия и Африка. Българското присъствие – Георги Господинов. Полските писатели Марек Биенчик, Анджей Сташук, Кшищоф Варга, детето-чудо на полската литература Дорота Масловска ... Споменавам само тези, които са свързани с личните ми пристрастия, а за Сташук и Варга, чиито щастлив български издател съм – как се запознах с тях и какво изпитах, ще говоря, когато дойдат в България – обещаха и двамата!

  Дубравка Угрешич раздава автографи
Но честно казано, имената в програмата съвсем не са най-впечатляващото нещо. Четвъртият  Конрад фестивал по своя дух и замисъл, по начина си на провеждане – разбирай говорене, - е съвсем достоен за своя патрон, световноизвестния полски пътешественик и писател Джоузеф Конрад, когото Орхан Памук галантно нарече „полския Достоевски”. Ще се опитам да обясня какво имам предвид. Първо – мотото на фестивала е Think: Literature. Трудно ми е да преведа нещо толкова просто, защото ми хрумват поне пет варианта, затова го оставям на вашето собствено въображение, но очевидно иска да ни каже, че литературата и мисленето са неразривно свързани. Второ – самите срещи с авторите не са литературни четения, а дискусии – по час и половина, на които конкретното литературно произведение не е център на разговора, а само отправна точка за много по-дълбоки съждения от социален и културно-антропологически аспект. Литературата не просто като артефакт, който се обсъжда сам по себе си, в собственото му качество, а литературата и нейните създатели, които осмислят съвременния свят в неговата цялост. Никой не се интересува от „творческата лаборатория” на Дубравка Угрешич, да речем. Тя говори за края на Гутенберговата ера и дигиталната епоха. Идва ли краят на писането,  краят на четенето и кой друг, ако не професорите, интелектуалците и писателите ще отговорят на тези въпроси. Сравни писателите с политиците в твърдението си, че литературата е отговорност. Хората се нуждаят от приказки, тоест от разкази, и писателят е отговорен пред тях със своето разказване. Никой не се интересува дали Робърт Каплан е проявявал героизъм, докато си е вършил работата, всички се интересуват от проблемите на мултикултурализма, от Оман и Шри Ланка и динамиката на социалното и икономическо развитие в тези части на света. Репортерът срази аудиторията с изказването си, че ако личностите на ХХ век са Чърчил и Рузвелт, то човекът на ХХІ век е Дън Сяопин! Георги Господинов се опита да обясни специфичната българска тъга – тъгата по неслучилото се. Той разви схващането си, че бъдещето ни се случва прекалено бързо, затова има криза в научната фантастика, и обясни че книгата е „бавна медия”, от която все повече ще имаме нужда в неделя следобед. Анджей Сташук направи тържествена възхвала на смъртта в типичния си привидно равен и дистанциран маниер, в който социална памет, екзистенциализъм и метафизика кротко си съжителстват.  Орхан Памук говори за литературната комуникация в глобалния свят, за Дикенс и Балзак, за фикшъна и реалността, за мечтите и предметите, и в този контекст – предметите, които е събирал за своя Музей на невинността. Накрая по молба на публиката „пренаписа” „Ана Каренина”. За края на дните, края на света и края на историята говори  проф. Бауман. Колапсът на системите, „деструкцията 1989”, окупацията на Уолстрийт бяха други акценти в неговото говорене. „Животът не е безкраен празник, щастието не е перманентно, но трябва да се рискува. Обичам света – това е най-хубавото място за живеене. Дами и господа, ние трябва да продължим да експериментираме, независимо че нямаме сигурност” – завърши професорът. Тогава си отговорих на въпроса – какво му е особеното на Конрад фестивал. Това е фестивал на високото говорене за литература, преведено на достъпен за публиката език, без да е принизено. Фестивал провокация – на мисленето и на емоцията. Think: Literature!

  Аджей Сташук представя книгата на Кшищоф Варга

И още две неща, без които не мога да завърша. Уникалната полска публика, която седем дни по 10 часа на ден препълваше залите. Публика, която знае защо се интересува от конкретен автор, която е чела и пита, която е не само зрител, а активен участник. Хора от всички възрасти и професии. Младежи, насядали по земята в коридорите и във фестивалния клуб, за да слушат от тонколоните, когато местата не стигат. „Превръщаме се в рок фестивал” – не без гордост подхвърля Александър Кардиш. Мястото на основните събития – балната зала на Двореца „Под овните”.  „В Краков всяко нещо е „под” – казва ми шеговито Агнешка Кошчушко, която е сред основателите на фестивала и от една година директор на Полския културен институт в София. Така е – голямата книжарница на „Литературно издателство”, известно като „полския Галимар”, се казва „Под глобуса”, глобус на покрива, който виждам от капандурата си. „Под ангелите” е прекрасен ресторант с подземия на две нива, в който се сбогуваме с Краков в компанията на полските ни приятели, някои от тях българисти, предвождани от неуморната проф. Целина Юда.
Накрая ме попитайте защо не се преместих в четиризвездния хотел. Ами, заради един омърлушен вътрешен двор с есенни цветя, заради един стъклен асансьор, който пълзи по външната стена на стара сграда с гредоред, заради едно място за закуска, наречено „Библиотеката на Магелан” и обзаведено като многовековна семейна библиотека, заради първия сняг, насипал капандурите ми ...  И заради литературата, която беше поканена на бал от Конрад фестивал. Това е. Добър вечер, Краков, бъди с мен с най-голямото си снизхождение. Нека не се разделяме завинаги.
   Залата прелива…


Последно променена вПетък, 15 Март 2013 14:57
Оценете
(6 гласа)

1 коментар

  • Надежда Александрова

    Любовта към Краков е завинаги.

    публикуван от Надежда Александрова Сряда, 03 Април 2013 17:12 Връзка на коментара
Влезте, за да коментирате
нагоре
  1. Новини
  2. Tags
  3. Коментари

видео

Последна страница

Галерия

ЛИЦА

ПРЕДСТОЯЩО

« декември 2017 »
Пн Чт Ср Вт Пт Сб Нд
        1 2 3
4 5 6 7 8 9 10
11 12 13 14 15 16 17
18 19 20 21 22 23 24
25 26 27 28 29 30 31