Тепърва предстои ОСТАВА

 

Гледам сега: във всички заглавия, посветени на група „Остава”, има по  нещо, което остава. И то наистина е така! Ама не е от вчера и не е актуално. Все едно момчетата са обявили на концерта си снощи, че той ще е последен, те вече (без бой) са си избрали по едно удобно кресло в енциклопедията, техните инструменти предстои да бъдат изложени в музея на Българското музикално революционно движение върху фона на черно-бели снимки и зад витрина с надпис: „Едни от героите на прехода, българските Oasis”, а дечицата ще питат: „Тоя 4и4ко жив ли е все о6е?”

Баста! Бандата е крайно активна, непоклатимо убедена в това, което прави, както и предана на аудиторията, за която го прави. Бандата е сред най-адекватните ни формации. И най-важното: гласът на музикантите има да се чува занапред! Защото те освен звездно минало, имат и – надявам(е) се, подобно бъдеще. Затова ти дай ухо в очакване на това, което поне аз наричам Тепърва предстои да Остава.  

Вместо увод, петата на спомена ме сърби да разкажа как внесе най-кривата част от една говежда пита насред общината в Габрово в далечната 1993... колко смешни, но и колко истински бяха тези няколко групета, събрани да дробят музикални рупанки навръх 15 септември... колко много ние, вездесъщите редактори на някогашния рок седмичник „Ритъм”, искахме да им помогнем, но без да помпаме тяхното его, преди да са получили първата бутилка/домат или просто многоетажна псувня от недоволната публика... преди да са записали първата си авторска песен... преди да са направили нещо, което Остава. Да ме простят групетата – не помня имената им (пусти бекграунд с хард диск, разцепен от два века, и CV с все така дълга опашка пред входа, как ли да я zip-неш!?), но няма да забравя едно парче – за пътя. И една банда, тръгнала по него – Добре дошли в Остава!  Ще успеят ли нахаканите младоци да изпълнят със съдържание нататък това твърде голямо емоционално тяло, в което току-що (и едва ли не на пънкарлив майтап) са скочили?

Отговорът идва с огромно (болдвано): ДА. 20 години по-късно. Развявайки флага на автентично инди звучене. Пет албума. Стотици лайфове у нас и на международни сцени. Може би най-важното е не това, че Свилен Ноев – вокали, акустична китара, Георги Георгиев – китара, вокали, Боян Петков – бас, Даниел Петров – ударни и Александър Марбург – ритъм китара са наричани българските Radiohead (активно действащи, за разлика от безславно разтурилите се след крошета на публично място  Oasis), а сърцатата, всеотдайна, фанатично лоялна и интелигентна фен-агитка, събрана от тях. И споена в общност, чиито нерви – как ли?!, не заскърцаха нито веднъж през всичките тези години. Любовта на публиката е това, което храни „Остава”.

–  Как? Не знам, питай тях – казва Свилен с тънка лековата усмивка. – Вероятно защото не сме ги предавали никога.

А може би Жоро ще помогне за отговора на този въпрос? Къде, впрочем, е струнният корифей? „Ами трябва да се появи всеки момент”, обяснява фронтменът. След което комуникацията ни тръгва на такива бързи обороти, че не успявям да спра бойния диктофон, освен за някоя и друга щрак-за-пуш-пауза или пък заради урбанистичната дандания наоколо. Разговорът тръгва най-малкото като интервю. „Здрасти” прераства в събеседване между съмишленици (каквито сме) и събутилници (каквито не сме). За да премине към бъбрене, та чак до лаф мохабет (с печени чушки и домашната ракия на Жоро). Направо странно за хора, които са си общували само по GSM-ите – и то вкратце, за последните 2-3 години. Албум и половина време за по-непридирчивите артисти. Или 4 пиеси и 1 видео за онези, които подобно на „Остава”, се обаждат само когато има какво да кажат.

По едно питие. „Но не тежко”, вметва Свилен. Той не крие, че разпуска именно с алкохол и футбол. „Защото алкохолът предизвиква много разговори, а аз съм труден на тях”.

Че ти си много контактен на сцената.

– Така ли (прави се, ама може и да си вярва)? То е друго. Там съм част от бандата. Когато съм сам е съвсем различно. Въпреки че пообръгнах за всичките тези години. „Остава” е цял организъм, затова и оцеляхме. Може да се ебаваме помежду си, но никога не отиваме в крайности, щом стане въпрос за музика. Тогава ставаме една сериознагрупа – такава, на 20 години. Въпрос на принцип.

Много ви мина и през главите, и през сърцата, докато изкачите върха. И какво виждате от него?

– О, не! Не мога да ти вляза в метафориката и в облаците. Ние сме стъпили стабилно на земята. Ще ти кажа какво ми се иска да се случи нататък, вече изкачили върха: да си събера главата и с Георги да напишем и запишем още много музика, да предприемем едно голямо концертно турне – ама не по клубовете, а в залите, плътно до феновете. Те са една от причините да оцелеем като група, самата музика и приятелството ни. Като основни композитори с Георги сме имали много тежки моменти. Единият пише една музика, другият – друга.

Така ли? Две музики, едно лого?

– Нещо такова, не е лесно да се обясни. Георги е китарист, а аз съм певец, затова е и тая голяма разлика в мелодиите и структурите им, те са много различни. Това, с което групата печели винаги е, че когато аз напиша някой готин текст, Георги го облича в страхотна музика, а когато той измисли един убийствен риф, аз винаги ще му намеря начин той да влезе в готиното пеене. Просто се допълваме – „Остава” е една перфектна комбинация: никой от нас няма нужда да доказва каквото и да било на другите. 20 години са, ей!

Тъкмо мисля да кажа на Свилен браво за това, че „Остава” е банда, която е успяла да не се размине със себе си, когато усещам погледа си остъклен вдясно. Минава жената „Уау!”. Налага се да помълчим...

„Остава” е сформирана от китариста Георги Георгиев, басиста Боян Петков и първият барабанист – Драгомир Димитров, някъде през 1991 в Техническия университет в Габрово под името „Добре дошли в Остава”, измислено като „като вътрешна провокация”.  Започнали като прогресив със здрави китари, но музикалните интереси бързо се насочили към модерния в началото на 90-те брит-поп .„Китаристът ни Пламен свиреше суперяко”, спомня си Жоро. По-късно към тях се присъединяват Свилен Ноев (през 1995)  и Даниел Петров (през 1998). През 2001 в групата идва  и Михаил Шишков (педъл стийл/слайд китара, хармоника, клавири). Освен фронтмена, родом от Гарбово, другите в оригиналния състав са от Подбалкана – Сопот, Карлово и Казанлък, в който град се събирали на репетции всяка седмица през 1996-1997. По онова  време Жоро държал корт, а репетиционната – точно над него. Първо играели тенис, а после свирили. „Можем да се хвалим, че сме най-добрите тенисисти сред групите – ще подхвърли Дани години по-късно. – Все пак, не избрахме името на албума „Пинг-понг” от любов към тениса  на маса…  „Блуба Лу” бяха намерили помещение в Зона Б-5 в София и оттам започна цялата идея”. За  „Жълта музика” става въпрос, лейбъл, който да издава авторска продукция, и от който се „излюпиха” други едни важни – като за гореспоменатия музей, формации – „Уикеда”, „Анимационерите” и  „Блуба Лу”.  „Остава” се местят в София и  постепенно избистрят концепцията си за това как се прави искрена музика, която дълбоко в себе си принадлежи към... мейнстрийма.  Дебютът им  „Пинг-понг” се появява 10-години след началото, а днес вече е 10-годишна класика. Бандата отбеляза повода през 2011 със стилно парти, което събра Гурко от „Анимационерите” и Кока от „Блуба Лу”, а зад пулта застана Shakermaker от Britspotting DJ Team. От „Пинг-понг” излиза един от най-големите хитове на бандата – „Ще дойдеш ли с мен?”. Песента печели наградата на телевизия ММ за най-добра рок алтернативна песен на 2000. Вторият сингъл – „Мъничко човече”, вижда бял свят през 2001 и печели по безапелационен начин статуетката на ММ за най-добро рок алтернативно парче на 2001. Дебютният проект  бе ретиражиран от музикален център „Рива Саунд” в лимитирана серия с неиздаван ремикс на „Ще дойдеш ли с мен?” и със специална юбилейна обложка. Вглъбената красота, на която залага групата в творческия си дух (пардон – в творческата си протогрънжд ту ню уейв лудост), – особено пък сред мяукащите в средата на десетилетието поп блондини, получава още едно сериозно признание: на церемонията по връчването на седмите Годишни музикални награди на телевизия ММ в Двореца на културата и спорта във Велико Търново „Остава” печели нови две награди – за най-добра рок/алтернативна песен („Шоколад”) и най-добър рок/алтернативен албум („Моно”). Две седмици по-късно идва следващото признание за групата – „Шоколад” е обявена за пореден път за най-добра песен – този път от БГ радио, на церемония в НДК на 27 март 2005. Свилен гали статуетката със самочувствие.

Впрочем, ти как точно се озова в „Остава”?

– Бях войник в отпуска, а Жоро, Боби и Драго свириха в центъра на Габрово един съботен ден. Жоро беше подпийнал и много, много забавен, въобще страхотен купон, нищо, че групата не беше известна. Изчаках ги да свършат и се запознах с тях. Като се уволних малко по-късно, се чухме два-три пъти. Жоро живееше в Казанлък, аз – в Габрово. Един ден му споделих, че имам няколко идеи за песни. Изсвирих му ги и дъра-бъра, дъра-бъра – ето ме в бандата. 

Беше ли пял с други преди това?

– Не! Но бях свирил на барабани и малко на китара – ама тийнейджърска работа. Обаче  подходих много сериозно към ангажиментите си в „Остава”. Ясно беше: това са моите хора. Особено пък когато усетих реакцията на публиката – към музиката,  към текста. Започнах да свиря първо на китара, а пеех само някои от парчетата. Тези, които бяха по-поп от брит-попа (смее се).

Знам го аз – онези, с тънката депресия, агресивната меланхолия и  психологическата топлина.  Някакви подобни градуси нахлуват внимателно към мен от един чайник вдясно на масата. Чудесно малко порцеланово чайниче. ShakerMaker завърта – очевидно по диджейски навик, чинийката като една от онези малки плочи на „Балкантон” с по две песни, които можеш да видиш (все още) вместо спомен от винил в шкафа на баба си.

DJ ShakerMaker (aka Иван Милев) е толкова важен за развитието на брит-поп културата в България, колкото и „Остава”. (Добре, де, почти колкото „Остава”). Неговият пулт е всъщност микрофонът, без който т.н. алтернативен саунд щеше да си отваря бутафорно устата някъде там: всички щяха да го виждат, но никой нямаше да е в състояние да го чуе с правилните честоти.  Феновете, които са били на сетовете на диджия – къде ли не, особено в „Строежа”, познават вродените му антени, с които улавя всеки моден повей от Острова и с него проветрява желираните от класики родни клубове. Един голям агент от Britania. От cool Britania. Не само зад миш-пулта. Но и зад дима на моята цигара (и неговия чай) сега. За първото впечатление няма втори шанс.

Тъкмо мислех да ти звъня за отделна среща. Как мислиш, отива ли си брит-попът в световен мащаб?

Шейкъра: В чистия му вид си замина преди десетина години, но това не значи, че е умрял. Напротив – съществуват групи, които продължават неговите традиции със собствена музика, създадена от лично отношение към това звучене. Едно от най-хубавите неща, които са ми се случили в живота, е, че се запознах с „Остава”, а и те с мен (мята дяволит поглед към Свилен).

От коя година е най-новото парче, което пусна вчера?

– От тази, 2012.

Свилен (усмихва се): Ремикс на „Ролинг Стоунс” беше.

А най-старото?

– От 40-те.

Свилен: Пак на „Ролинг Стоунс”, ама в оригинал, ха-ха-ха.

Шейкъра: Бе важното е, че стават много възторжено нещата. Но там и свършват – с възторга. Няма специализирани музикални медии у нас, бизнесът се е свил, кой да те менажира, а още по-малко да спонсорира... Всичко сам... Но пък се наблюдава голям интерес, феновете са страхотни, а ние се раздаваме  докрай заради  тях....

Свилен: Направо като едни „Ролинг Стоунс” сме, на стари години (смее се)

От светлината на ъгловата лампа – почти като Свети дух, се разгръща Жоро:

– Вие кво се смеете, бе?

Свилен: Аре бе, бастун! Къде ходиш?

Защо закъсня толкова?

– Ами заради Шейкъра, дойде вкъщи, а аз тамън бях направил една лека салата – с домати и печени чушки, на края на есента,  знаеш какво е. Иначе не пия ракия от 3-4 години, ама сега сипах по една малка, две глътки, де! – обяснява с усмивка Жоро, но крайно сериозен, когато става дума за юбилея, за музиката, за липсата на адекватна среда. – За турне говоря, истинско – не клубно, а в залите...София, Бургас, Варна, Пловдив...с каквото подобава озвучаване и осветление,  с наем... Ама за това трябват малко повече парички, а ние ги нямаме достатъчно – не крие китаристът , но издава, че най-вероятно на обиколката ще бъдат с още една полудействаща, но много важна българска банда. Най-вероятно догодина. Когато ще имат готови и нови парчета. „Че какво пречи”, умувам на глас. Ако реалната дата на създаването на бандата тъне в алкохолна омая, съществува вариант да си изберат един ден между Коледа и Нова година и да  нарочат него, та да отбелязват рождения ден до догодина, предлагам им аз.   Това ще бъде добре дошло и за автора на книгата, която се подготвя за групата да я завърши, след като я обещава от две години.

Жоро: Идеята вече е не само книга за групата, а „Остава” в центъра на цяла книга с музиката от това време.

Казвам им моето мнение („Е, това със сигурност означава, че въпросната книга ще се появи когато „Остава” се  разтури”), а те се смеят, но придобиват все по-ясна представа от нуждата да бъде основан лейбъл, обединяващ „Остава” и съидейниците им от другите инди банди. Такъв, истински – с печен мениджър, с разбиращ и адекватен PR. Не са много тези формации, но все пак ги има – Jeremy?, The Barbarones, Макрофон и няколко други, чиято сила  освен в таланта, и в убедеността, че са на прав път. Точно като „Остава” в началото... „Трябва да си вярваме”, подчертава Жоро и открива една от причините групата да не се е разпаднала именно в тази вяра. Тя вдъхва кураж и на феновете – ето, на първия юбилеен концерт на групата миналия месец се събраха над 2 000 в столичния клуб Pork Pie.

Свилен: Чак не беше за вярване… и романтично настроени, пеят текстовете заедно с нас.

Жоро: Аз и друг пък съм го казвал – щастливи сме, че през последните години вече няма случайни хора на нашите концерти. На запис парчетата ни звучат леко попаджийски, но на живо е съвсем друго – там имаме шанс за излъчим цялата рок енергия, която носим. Това, всъщност, е разликата всъщност между свиренето на живо и студийната дейност.

А романтичният хронотоп, създаден от текстовете? Припокриват ли се лирическият Аз със своя Създател?

Свилен (през смях): Това, което е в нашата музика, го няма в живота ни, за съжаление.  

Толкова ли е скучен животът ти с Невена и малкия (Свилен)?

 – Не-е-е-е (провлачва с полуусмивка), тъкмо обратното. Това, което съм през последните години, е заради Невена. Както каза Ваня Щерева: „Ти беше един истински пънкар, от който тя направи човек”. И много добре се чувствам така.

„Чао” на рокендрола? Завивате ли стилово в следващия албум, който подготвяте, или звученето му ще е като в последните ви две парчета – „Лека нощ” и „Един момент (комбинирай ме с теб)”?

– А, ще чуеш новия ни сингъл Criminal, това е може би най-грохотното, най-дивото парче на „Остава”. Пак ще има яко жици, но ще са по-фонични. Готови сме с 13 песни, имаме още двайсетина идеи, та ще видим какво ще излезе. Когато излезе...

Мислех, че ще забиете в така модерната електроника (хързулвам подличко бананова кора).

– Електроника ще има, ама отдолу, под китарите. Той Жоро е фен на електрониката и най-вероятно ще издаде отделен албум със страничния си проект (намеква за експеримента Homeovox – бел.а.) Дани е страхотен барабанист, грехота е да не го използваме, тоя... бастун!

Ама на бастуна се подпирате, нали?

– Хе-хе. Чак толкова не сме одъртели, си мисля. Абе всички в тая група сме бастуни (Смее се. С по-малко цинизъм и пънк, с повече мъдра горчивина). 

А ремикси? В ерата на ремиксите дишаме, непрекъснато се ъпдейтват класики и по-нови хитове.

– Това може, ама трябва някой да е много добър диджей или продуцент – Марк Ронсън например (британецът, чието име свързваме с Ейми Уайнхаус и Лили Алън – бел.а.), запознах се с него скоро, страхотен е. И от нашите има – КiNK и Cooh (Страхил Велчев и Иван Шопов), недостижими са те, но са много заети, при това почти не живеят в България.

Сещам се за един страхотен филм – номинираната в няколко от най-престижните категории за Оскари лента на Ласе Халстрьом („Защо тъгува Гилбърт Грейп”) – „Шоколад”. Тя беше подмината при раздаването на статуетките. А напразно. Защото продукцията е бисер за ценителите на киното като изкуство. Странните рецепти за сладостите в живота са като магия, която неусетно те въвлича в света на малко провинциално градче във Франция от края на 50-те, където традициите и предразсъдъците не могат да устоят на обикновеното изкушение. А то е поднесено с топлота и чар от Жулиет Бинош, Джуди Денч, Джони Деп, Кери-Ан Мос, Лена Олин, Алфред Молина. Дори имената на актьорите са достатъчна гаранция за качество. „Шоколад” е най-големият хит на „Остава”. Засега. И дори друго да не си чул на тая група, това парче би трябвало да ти говори нещо. По обратната логика: нещо мъ-ъ-ъ-ничко, ако не си фен, ако си – нещо огро-о-о-омно. Макар и крайно комерсилен, „шоколад” , бисер за ценителите. Не смятат ли „Остава” да го осребрят още веднъж?.

Свилен: Много си го обичаме това парче – ясно е защо. Но сме много далеч от мисълта да произведем още десетина такива „шоколада”. Кому е нужно да отваряме фабриката? Като направим една песен, се сещаме за нея по време на концертите. А другите – тях ги композираме… ъ-ъ-ъ-ъ... без да се съобразяваме с никого, освен с нас самите – доколко сме ясни и искрени: със себе си, а оттук – и с феновете, които ще дойдат на поредния ни концерт.Утре!

Утре!

Звучи красиво. (За да запечатам мига, спирам диктофона).

А какво утре? Утре Тепърва предстои да Остава. От същата тая жива класика. (Щото, нали, жив класик е онзи, дето като го видиш, се питаш: абе тоя още ли е жив?)

Бр. 11/ 2012