Новите дрехи на арта

Някоя и друга сричка – по една на две години, изтървана в публичното пространство...
Някоя и друга (полу)усмивка – подхвърлена подаяние за гладните папараци, на лъскаво парти до бляскавата си съпруга – екзотичната манекенка Иман... Дълги години Дейвид Боуи крещи с мълчанието си от първите страници на булвардната преса и с липсата на нови музикални изяви – от коментарните колонки в престижните меломански издания... Интервюта? Вие шегувате ли се?  Може, но само по изключение. Белият херцог пие любимия си ментов чай и мисли нещо си на верандата. Храни се с енергия от собственото си въображение. Енергия, която сам генерира, полетял върху крилете на нонсенса. Без да разлива чая. Обаче да говори за себе си със задна дата обича. Чудесна сгода да се самоиронизира. Вижте ме какъв хахо съм бил преди 15–20 години, ама това съм аз, и такъв съм бил тогава, е от най-любимите му дисекции.
Чшш, тихо! Не чукайте на вратата на именития британец, тъй като той – дори и да не ви се вярва, е винаги вдаден в своята работа. А тя е да крои новите дрехи на арта. Във всякакъв, ама в абсолютно всякакъв смисъл на тази дума, полезното Му изкопаемо.
Нека – со кротце, со благо, се разберем още след импровизирания увод. Той е бОуи, а не бАуи. Объркването, колеги, идва оттам, че думата е малко особена – според фонетичните правила на английски OW трябва да се чете АУ. Но при настоящата особа (истинско име David Robert Jones, превърнал се  в Боуи през 1967) , и това – с името, е изключение. Дори да не отбирате и бъкел от арта на корифея, то поне да изписвате правилно името Му. (Че се газирах нещо, то е все едно да пльоснеш на екрана Prince като Принц например, крайно неуважително... ) Така! Да кажем, че сме готови за нова среща с Херцога, чиято последна публична изява бе през 2006. За вас не знам, но лично аз не съм се заблуждавал, че камината на музата му тлее и пуши на издихание, ама не съм и допускал какъв мощен  пламък може да лумне от въгленчето на такава полузабрава.  Особено пък в годините на сингъл културата, за която е важно не какво яйце ще снесеш, а как ще го окрякаш в публичното пространство (в което Боуи обича да изоставя горящата пура и празната си кутийка за енфие).  Нашият герой – верен на себе си, както винаги, заложи на двигателя с вътрешно горене и на температура – около ръба на онзи термичен шок, рисков  не толкова за пасажерите,  колкото за пилота на естетическия самолет. И браво! В чакалнята на летището сега  сме не само шепа интровертни меломани, а пъстра навалица от хора, предпочитащи да носят интелекта си в ръчния багаж, най-отгоре.  За по-удобно.
Тази икона на поп и рок музиката, а дали не и на целокупната поп култура, винаги е била напред с материала. Андрогинен тип, откровен гей имидж, лъскав прелъстител… Екстравагантен, с една дума. Авангарден, с друга – стига да погледнем от един по-артистичен ъгъл върху творчеството му. Той винаги е на крак и по-напред с материала от останалите.
Новият албум на Боуи – The Next Day,  дебютира на първо място в класациите на 12 страни и оглави iTunes чартовете в над 64 държави, сред които дори екзотичните Катар, Армения, Коста Рика, Тринидад и Тобаго... Изключителен успех по целия свят за първия диск на британската легенда от 10 години насам. Проектът скочи на пикова позиция във Великобритания, Белгия, Чехия, Дания, Финландия, Германия, Ирландия, Холандия, Нова Зеландия, Португалия, Швеция, Швейцария само седмица след премиерата си на 8 март. Звукозаписът достигна най-високия връх за цялата кариера на Боуи в чарта на САЩ –  (2-ро място) и стана най-бързо продаващият се албум на Острова за годината до момента. The Next Day вече има златен статус след тиражите в Обединеното кралство, Австрия, Франция, Ирландия, Португалия и Швеция. И още един личен рекорд за своя автор (когото причислявам сред т.н. от мен писатели на песни): това е първият му албум, който окупира 1-то място в класациите на Германия, Холандия, Португалия, Белгия, Дания, Финландия и Нова Зеландия. Ако гласът народен не е достатъчен, ето я тежката дума и на критиката: „Истински шедьовър” (New York Times), „Най-великото завръщане някога” (Indipendent), „Поразителен албум и изключително успешно завръщане” (LA Times), „Смислена и значима музика, от която всички имаме нужда” (Wall Street Journal), „Велик албум и нещо много ценно във времена на все по-малко изненади: усещане за мистерия” (Times), „Абсолютно чудо: албум наситен, емоционален, проницателен и загадъчен” (Telegraph), „Музикално богат с интригуващи текстове и елегантна атмосфера. Лошата новина? Няма лоша новина” (Globe Аnd Mail, Канада), „Един от най-добрите албуми в съвременната рок музика” (Frankfurter Allgemeine Zeitung), „Боуи поразява с новия си диск” (El Mundo), „Триумфално завръщане, което ни напомни колко много липсват в днешния музикален свят творчески колоси като Дейвид Боуи” (Herald Sun, Австралия).

Сега, два месеца след рождения му ден (8 януари), ознаменуван с неочаквания анонс на The Next Day и рилийза на първия сингъл от албума – Where Are We Now?, титанът се завръща на музикалния Олимп, при това с рекорд – общото количество продадени копия от The Next Day през премиерната седмица на записа на Острова към 18 март, 94 000, надминава с повече от 20 000 бройки тиража от 71 600, регистриран от така актуалната формация Biffy Clyro с Opposites през януари. До появата му този диск удържа рекорда за най-бързо продаван албум от началото на 2013. „Ето ме тук. Не умирам съвсем – тялото ми е оставено да изгние в кухо дърво, чиито клони хвърлят сенки. На следващия ден и на по-следващия... и още един”, пее Боуи във встъпителното парче The Next Day.
The Next Day излиза под No.27 в дискографията на култовия англичанин и е първият му проект  с нов материал от издадения точно 10 години по-рано Reality, чиято пикова позиция в UK Top 40 е 3-тата. Where Are We Now? пък стана най-бързо продаващият се във Великобритания през 2013 сингъл. Боуи, който има общо над 130 милиона продадени копия от проектите си, анонсира сингъла на 8 януари 2013 – навръх 66-ия си рожден ден, пускайки го ексклузивно в iTunes Store в 199 държави едновременно. Where Are We Now е написана от Дейвид и е продуцирана от легендарния Тони Висконти – тандем, създал голяма част от шедьоврите на певеца през годините. Записите са осъществени в Ню Йорк. Видеото към сингъла е дело на не по-малко популярно име – режисьора Тони Урслъп, който с визуализацията на Where Are We Now ни връща назад във времето, когато Дейвид живее и твори в Берлин. Още недовкусили ефекта на преприятната изненада, екстравагантният артист удари с втори официален сингъл – The Stars (Are Out Tonight), предоставен за дигитален даунлоуд на 25 февруари. В същия ден се появи и  забележителният видеоклип – по-скоро късометражен филм, режисиран от Флория Сигизмонди, оператор Джеф Кроненвет. Главните герои са самият Боуи и актрисата Тилда Суинтън  в ролята на щастливо омъжена двойка. Техният спокоен семеен живот е нарушен и пренареден от новите им съседи – звездно семейство, изиграно от популярния модел Андрей Пежич (първият мъж, който влезе в списъка на най-красивите жени в света) и любимец на Жан Пол Готие и датския модел Саския де Брау.
Калкулаторът в действие – позиции, държави, продажби.... Скука, братче. Неизбежна, но скука. А Боуи е всичко, само не скука. На 66-години The White Duke, както наричат музиканта, постигна лесно – като детска игра, нещо, което не му се бе удавало през последни 20 години. Точно толкова изминаха, откакто покори британския чарт за албуми с Black Tie White Noise – неговия първи солов рилийз през 90-те години на миналия век, последвал времето на херцога с хард рок формацията „Тин Машийн”.  А (част) от неизброимите трансформации на артиста – при това не само от последните две десетилетия, са изложени до 11 август в музея за изкуство и дизайн „Виктория и Алберт” в Лондон. Колекцията предмети, свързани с митичния певец, отвори врати  на 23 март. Случайно избрана или не, същата дата е важна за историографията на Боуи: на 23 март 1971 той, току-що пристигнал в Ню Йорк за първи път, сформира поредния си проект – Arnold Corns, в който се подвизава и дизайнерът Фреди Бурети (под името Руди Валентино) и който участва в сингъла Moonage Daydream. Той ще се превърне в част от тавата (а и концепцията изобщо) The Rise And Fall Of Ziggy Stardust And The Spiders From Mars през 1972. Пак на 23 март, но през 1986, на 7- и 12-инчов винил излиза Absolute Beginners – парче от саундтрака към мюзикъла със същото име, в който гастролира и Боуи. Лентата на режисьора Джулиън Темпъл, сред безподобните образи в която са и Патси Кенсит, и Шаде, възпява Лондон от края на 50-те. Ню Йорк и Лондон. Два мегаполиса, чиято естетика трасира два от възловите периоди в творчеството на Тънкия блед херцог.
Един от кураторите на музея  „Виктория и Алберт” – Джефри Марш, коментира пред Daily Mail:  „Стремежът ни бе да направим изключителна изложба за един изключителен творец”. Селектираните измежду 60 000 предмета в колекцията на певеца вещи бяха на публично достояние за първи път. Боуи дава достъп на кураторите до огромния си личен архив в Ню Йорк. Изложението включи инструменти, скици, записки в дневници, обложки на албуми, 60 сценични костюма, фотографии, писани на ръка текстове, филми, музикални клипове, сценични декори и сценарии. Управата на музея проведе и академичен симпозиум за Боуи, като част от изложбата, проследяваща преоткриването на твореца в рамките на пет десетилетия, това как той вдъхновява другите „да търсят свобода на изразяването” и как влияе на движенията в изкуството и културата. Камертонът на кураторите е възможно най-точен: Дейвид е повлиял не само на културата, но и на политиката дори, и е тема, достойна за докторат. Сред акцентите логично бе и обложката на Heroes, която послужи за визуална основа и на новия му диск – The Next Day. Албумът от далечната 1977 пък е знаков за т.н. Берлински период на Боуи, наред с тавата Low, излязла същата година. 10-те парчета, показващи търсенията на британеца като авангардист, бяха класирани на 2-ро място от  неговите феновете сред най-любимите им албуми в началото на 2012.
Това е времето, когато Боуи залага на карираните ризи. Пред една такава снимка – с  цигара на ръба на фотьойла, посетителите на музея се застояват повече . „Беше в деня, в който участвах в един концерт на Марк Болан и изпяхме заедно Heroes. Направихме заедно и една песен, която бяхме написали същия ден и тогава Марк падна от сцената. За мен това беше символично, защото той умря седмица по-късно”, спомня си Дейвид. „Тогава Берлинската стена все още съществуваше и в града се усещаше едно ужасяващо напрежение. И между най-младите, и между най-възрастните. В Берлин нямаше истински семейства. Това беше град на крайностите. Той се хвърляше от един абсурд в друг – от травеститския клубен нощен живот до радикалната марксистка политика. И изглеждаше, сякаш точно това е центърът на новата Европа. Точно там. За първи път напрежението около мен беше по-силно от това вътре в мен. И това беше много интересен процес – да пиша в такива условия. Има нещо особено в Берлин. През целия ХХ век той е бил културен кръстопът на Европа. Има някакво артистично напрежение там, с каквото не съм се сблъсквал никъде другаде. Париж? Забрави. В Берлин е истината...”, разказва Боуи с нега по „онзи период”, възпят от него и в актуалното парче Where Are We Now.
През 70-те британската инвазия в Америка се превръща в кокаинова еуфория. Дейвид се мести в Холивуд и за няколко години побелява като мумия от смъркане, оставяйки ни албумите Young Americans и Station To Station. Ключов момент за кариерата на британеца е срещата и любовта му с Ню Йорк, Лу Рийд и Анди Уорхол през 1971. После бяга в Берлин, за да се откачи. Хронотоп, в който оставаме, яко сдърпани за ревера и от друг един знаменит оригинал. Кръстникът на пънка. Истинският бунтар. Човекът, който изпя Search & Destroy, No Fun, Lust For Life, The Passenger. Иги Поп. Съдбата усуква пътищата – житейски и творчески, на двамата именно в Берлин, а отношенията помежду им са теми на какви ли не спекулации и коментари. И понеже ние не ходим на гости неканени, само ще разлистим страниците на годините (в анимато темпо).  
1972: Иги се запознава с Дейвид, който го убеждава да създаде наново „Студжис”. Фронтменът се съгласява и през юли, заедно с Джеймс Уилямсън и братята Аштън, реформираните „Студжис” влизат в студио.
1973: Издаден е Raw Power. Заплануван е и нов албум, но записите му се провалят поради разногласия на групата с мениджмънта й. Уилямсън е изгонен заради наркотици. Присъединява се Скот Търстън като клавирист. През октомври Студжис потеглят на щатско турне, като два от концертите в Детройт завършват с побоища и погроми. Едното шоу е записано и издадено под името Metallic K.O.
1974: „Студжис” се разпадат окончателно.
1975: Иги решава да започне солова кариера. Заедно с Уилямсън и Търстън композира девет парчета (две от тях – Kill City и Skydog In France – са издадени едва през 1978), но преди края на записите Поп внезапно изчезва. По-късно става ясно, че се е усамотил в психиатрична клиника в Лос Анджелис, а единственият му посетител е бил Боуи.
1976: Иги и Дейвид живеят заедно – първо в Ню Йорк, след това във Франция. Плъзват всевъзможни слухове за хомо наклонностите им, макар че Поп категорично отрича. „Едва станал известен, заявих на медиите, че съм бисексуален. Бях само на 14 и чукането се превърна в главното нещо в живота ми – исках да пробвам всичко. Започнах с това, че доведох у дома едно ефектно момиче от нашия клас. В действителност никога не съм бил хомо, но мина доста време, преди да разбера, че съм нормален мъж”, не крие Боуи.
1977: Излиза The Idiot – първият солов албум на Иги Поп. Клавирист и продуцент е Боуи. През лятото двамата се усамотяват в Берлин, където за 13 дни е записан вторият проект на Иги – Lust For Life, съдържащ вдъхновеното от поезията на Джим Морисън парче The Passenger. Поп тръгва соло през 1977 с цели два албума. И двата са продуцирани от Боуи. The Idiot развежда Иги с ръмжащите китари на „Студжис” и го прави ученик в малко лигавия синти-пънк клас.
Благодарение на него обаче Поп достига пръв успех в класациите и се качва до 72-о място в американския чарт. Звукът му се променя до кръстоска между Джеймс Браун и „Крафтверк”, защото повечето песни са композирани от Боуи. Съвместната им работа продължава и през 80-те. Иги участва като вокал в Tonight (84) на Боуи, който от своя страна продуцира албума на Иги Blah, Blah Blah (86). Някъде по това време „Студжис” са провъзгласени за една от първите пънк групи и вдъхновяват появата на „Соник Ют” и „Мъдхъни”. Като агент със специално значение Иги се инфилтрира в самото сърце на мейнстрийм музиката. Кавъри на парчетата му правят мнозина, но си струва да се отбележат само No Fun на Секс Пистълс (77), The Passenger на „Сиукси Енд Дъ Беншийс” (87), Raw Power на Гънс Ен' Роузис (93) и, разбира се, China Girl на Дейвид Боуи (81). „Проба! Проба! Вдигни малко тоя микрофон!”, усмихва се Боуи над старите тревомански снимки – „Тук съм на турне с групата на Иги през 76-та. Беше много приятно през повечето време. Не бях свирил с истинска група откак разпуснах „Спайдърс”. В този случай обаче бях неразделна част от бандата – и нищо повече, само неин член. Беше страхотно да не се излагам непрекъснато на напрежението да съм най-отпред на сцената. Но по това време имаше прекалено много наркотици. Аз се опитвах да се откъсна от тях – трябваше едва ли не да напусна турнето, за да успея. Злоупотребяваше се прекалено много с тия неща и аз бях абсолютно наясно, че това ме убива. Но свиренето си беше веселба”. Тук е моменът да съобщя на феновете и на двамата чудесна новина: тази атмосфера ще бъде основата на филм, заснет в германската столица. Lust For Life  ще разкаже за приятелството и сътрудничеството между Боуи и Игуаната. Според екипа, работещ по продукцията, това няма да е обичайна биографична лента, защото „никой няма да умре накрая”.
Същинска атракция в музея „Виктория и Алберт” е гащеризонът „Звезден прах” (Stardust). През 1972 Боуи създава първото си превъплъщение, Зиги Стардъст – неземно космическо същество с подчертано транссексуален вид и рижави чорли: емблема на хедонистичния, бляскав и гримиран глем рок. Но, както е известно, женската красота има толкова лица, колкото са и мъжките очи... Година по-късно на Дейвид му омръзва и Зиги се превръща в нещо също така енигматично, но доста по-зряло като характер – Аладин Сейн, фигура в бяло трико и с бяла пудра, с лице, пресечено от синя и червена светкавици. Музиката му остава предана на 70-те по един сложен и многопластов начин; пеенето му продължава несравнимия си вокален стил, като че хладен и монотонен във вибрациите си, но прикрито емоционален. „Гласът ми винаги е бил шейсетарски соул”, не крие майсторът на внезапния хармоничен ход. Не ход! А скок! Музика, текст и аранжимент. Оттатък летвата на високата култура. Въпрос на стил. Затова и новото парче You Feel So Lonely You Could Die вероятно ще прозвучи на феновете като препипана версия на Five Years или направо като липсващата 12-та песен от Ziggy Stardust, веднага след Rock 'n' Roll Suicide. Роклята. „О, роклята! Тук съм с Фреди Бурети, който беше дизайнер на ранния ми Зиги-период, преди Кензаи Ямамото да вземе връх над всичко през 73-та. Фреди беше велик. Той просто изчезна един ден. Замина за Италия някъде през втората половина на 70-те – и никой повече не го видя. Роклята е купена от Mr. Fish. Наричаха ги „мъжки рокли”. Тази моята имаше доста прерафаелитски изглед. Не съм сигурен дали наистина съм искал да провокирам някого – това беше по-скоро нещо недоизживяно от 60-те. Но определено беше по-провокативно, когато я носех в Америка. Албумът The Man Who Sold The World не беше издаден с оригиналната му обложка там”, припомня Боуи, палейки метлата през Rolling Stone. „А пък прическата на Зиги беше взета едно към едно от експозиция на Кензаи, показана в Лондон през февруари 1971. Неговите модели бяха с лъвски перуки в стила на театъра „кабуки”, които бяха искрящо червени. Реших, че това е най-динамичният цвят, тъй че се опитах да докарам и моя колкото се може по-близък до него. Бившата жена на Мик Ронсън (прочут китарист и пианист в бенда на Боуи) ме подстрига късо и ми боядиса косата. Помня, че боята беше червена Schwarzkopf . Не беше лесно да накарам косата си да стърчи – костваше ми много „издухване” и тонове от оня стария, ужасния лак.”  „А тук” (Боуи слага много внимателно многозначително многоточие)... сме с Коко.” Не, не е Шанел! Това е  всеотдайната Корина Шваб, без чиято намеса музикантът вероятно би бил мъртъв няколко пъти. Коко започва като секретарка в лондонския офис на „Мейнман”, мениджърската компания на Боуи. Дейвид с течение на времето все повече намразва нейния шеф Тони де Фрийз и се привързва към Шваб. По това време звездата търпи финансов крах, нервите му са подкопани от кокаина и той е уплашен здравата от кредиторите си. Шваб отбива атаките им и дори фалшифицира автографа на Боуи, ако се налага. През 1975 тя вече изпълнява ролята на шофьор, готвач, бавачка и въобще на „линията Мажино” между Боуи и света, според биографа му Кристофър Сандфърд. На снимката Дейв е като човек, който е подарил на тялото си поне 48 часа под завивките. „5 години с кретен като мен”, изригва благодарствено той. Нейните способности и свърхвластна натура вече са се превърнали в легенда. Де Фрийз титулува Коко „губернаторката”. Първата съпруга на Дейвид – Енджи, я нарича „вратар и убиец, който върши черната работа на Боуи и поема всички последствия.” Контролирайки достъпа до него, Шваб отблъсква търсещите неговото внимание: Енджи и бившата му приятелка Ава Чери твърдят, че Шваб се е намесвала във взаимоотношенията им с певеца. Тя с готовност заема майчинска поза (храни го със сладолед, за да наддаде на тегло) и му служи като жив щит, особено като се има предвид алергията му от думата „мениджър”. За кратко двамата са и любовници, и когато Боуи се мести в Берлин с Иги Поп, тя го придружава. Шваб се грижи за неговите къщи в Ню Йорк, Лондон и Лозана и държи връзка с него през 80-те.
Както отбелязва един вътрешен човек, „тя се оправя с цялата мръсотия, а наяве излиза само ухание на рози. Представете си колко молби се отправят към Боуи непрекъснато. И тя винаги е на мястото си. Колко хора са издържали до звездата си толкова дълго?” Друг посветен изказва не толкова ласкаво мнение: „Тя е легендарна незаслужено. Да се оправяш с нея е същински кошмар – тя е агресивна и груба до такава степен, че не е за вярване. Но интересите на Дейвид винаги са били първата й грижа, лоялността й е пословична. Спречквала се е с мнозина, но с него - никога.” „Просто кучка!, фучи  знаменитата Енджи (възпята от Мик Джагър). „Втората най-голяма грешка в живота ми беше, че се ожених за нея. Нямам какво повече да кажа за това, наистина. Явно от списание Hеllo също са присъствали на това място”, лаконичен е Боуи.

© Victoria and Albert Museum

В сакото на геометрични фигури. „Никога не съм се чувствал по-неудобно. Тия времена не бяха много щастливи. Не се интересувах от музиката си и се оставях другите да ми казват какво да правя. Оставях на други да аранжират песните ми. Позволявах фотографите да избират стилисти, които влачеха каквото намерят за добре, разни „модни тенденции”. А на мен наистина не ми пукаше. Мислех си само как да изтърпя по-бързо фотографите, за да мога да се измъкна навън. Беше ме заляла вълна на пълна индиферентност. Лошо място и лошо време”. Let's Dance (1983.) „Някои хора са ми казвали, че духът на този албум е същият като в Young Americans. Мога да се съглася, но мисля, че балансът в двата проекта е различен. В Young Americans се бях захласнал толкова по филаделфийския саунд, че... че пишех песните специално, за да изтъкна ритъм-енд-блус и соул елементите. В същото време Let's Dance, мисля, до много по-голяма степен е резултат на работата ми с ритъм-енд-блуса с цел да подчертая самите песни. Подходът е като че ли точно обратният на този от периода на Young Americans”, ще анализира безпардонно по-късно Бледият херцог, който отдавна е затворил вратата на имението си под носа на оная част от света, представена от т.н. бизнес. The Next Day е поредният албум, в който Боуи играе единствено по собствената си свирка.  Необикновеното в него e именно в това колко обикновено звучи той. Дейв: „В ранните ми години всичките велики от рода на Мик Джагър и Джон Ленън ми казваха едно и също нещо: „Гледай да нямаш нищо общо с мениджърите!”. Те винаги много твърдо отстояваха тази позиция, а сега, от дистанцията на времето, мога да кажа, че това е бил добър съвет. Но винаги се случваше така че го получавах точно след като бях сключил договор с поредния нов мениджър”, подсмихва се печално Дейв, надвесен над непубликувана фотография от време на албума Heathen (2002), когато се описа като „нестабилно двуполюсен”...
Боуи: „Имам предвид, че съм левак. А това е дяволска работа, както всички знаете със сигурност. Въпреки че съм чел, че хората, които пишат с лявата ръка, са доста по-остроумни.”
И интересно как ли си го запомнил...
„По ред причини съм го прикривал. Когато бях съвсем малък, доста ме тормозеха, че съм левак...”
Кой те тормозеше?
„Децата. В училище, си спомням, децата ми се подиграваха за това, че мога да пиша и да рисувам с лявата ръка. В смисъл: „Ахаа, ти си дяволът!”
Не, не е възможно...
„Възможно е. И учителката ме пляскаше през ръката, за да се опита да ме направи десняк. В определен момент в Англия на това наистина се гледаше с лошо око. И това веднага ме постави извън кръга на останалите. Заради него се чувствах различен от тях. Може би това да е бил един от важните завои по житейския ми път: „Добре, не съм като вас, копелета, затова ще бъда по-добър от вас.” Е, знаеш, когато е казано на шега... А като станах на 13, в добавка се появи и историята с окото... (Лявата зеница на Боуи е била наранена в училищно сбиване – бел.a.) Въпреки че го носех почти като почетен знак...”
Да, но от самото начало ли беше така?
„По-скоро не... Чакай да помисля. Не, беше ми нужно доста време, за да свикна с факта, че очите ми са различни и че изглеждам странно.”
Не, изглеждаш чудесно.
„Тогава мислех, че изглеждам странно. Сега просто съм такъв, какъвто съм.”
Да! Такъв, какъвто е. Ето това е Дейвид Боуи. Затова и аз ще си позволя да завърша по подобие на неговия арт. Не с точка. А с препинателния знак запетая (,), според чиито закони се налага обяснение. Дописване. Просто друго! Още...
Защото – сигурен съм, дори и след края на света, ще продължи единствено музиката, макар и в по-друга тоналност. А част от саундтрака ще е не просто добрият, а земетръсно добрият Дейвид Боуи.
To be continued… The Next Day