Вагнер в България – въпрос на смелост и амбиция

В България определено има изграден комплекс по отношение на Вагнер – нещо като „това не е за нас“ и „това не може да стане тук“. Интересно колко от този комплекс е политически заложен – с дългите години идеологическа борба, а Вагнер, както знаем, беше „на страната на хитлеризма“ (като любимец на Фюрера, не друго!). Защото ако погледнем от творческата страна, повод за съмнения и срам всъщност нямаме – български певци са били отлични Вагнерови интерпретатори през ХХ век и у нас, и на световните сцени: запис на баса Борис Христов например е обявен за едно от най-добрите изпълнения на Прощаването на бога Вотан, а това у нас не е известен факт. Спас Венков е далеч по-популярен като Вагнеров тенор – удивителен като Зигфрид, а неговите Танхойзер, Парсифал, Тристан са еталон. Надя Ковачева пее Вагнер в Байройт и Ла Скала. За Елена Николай италианската преса пише: „Какъв парадокс, първата „италианска” Брунхилда е от България!” Люба Величкова, а по-късно и Анна Томова-Синтова са определяни като силни Вагнерови певици. Могат да се добавят и още големи имена към българската Вагнерова слава по света, при това към певците много успешно се присъединява и младата режисьорка Вера Немирова, която направи фурор с „Пръстенът на нибелунга“ във Франкфурт, с „Тристан и Изолда“ в Бон и с „Летящият холандец“ в Санкт Петербург.
Колкото до българската сцена – Вагнер тук е много по-ограничен като част от афишите и все пак го откриваме в архивите. Първата негова творба, поставена на софийска сцена, е „Летящият холандец” през 1930. Дирижира Асен Найденов. Една от най-големите Вагнерови певици тогава е Цветана Табакова, която обаче умира едва на 31 години. Тя пее в постановките на „Танхойзер“, „Лоенгрин“ и „Летящият холандец“, а после нейният репертоар е поет от Сийка Петрова – друга изключителна изпълнителка. Блести и тенорът Георги Белев. През 1943 е поставена първата опера от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ – „Рейнско злато“, с диригент отново Асен Найденов, и тогава се създава т. нар. Вагнерово общество, което съществува до 9 септември 1944. Изследователят на оперното изкуство у нас Марин Бончев разказва, че когато маестро Найденов заминава на работа в Болшой театър, в Москва с него се запознава известна пианистка, наследница на фамилия, спонсорирала събития на Вагнеровия фестивал в Байройт, и тази негова почитателка му подарява снимка с автограф на Вагнер, която би трябвало все още да се намира някъде в архивите на диригента в София.

Цветана Бандаловска и Мартин Илиев във „Валкюра”

След 1944 Вагнер не е поставян почти 15 години. Когато Софийската опера се отделя от Народния театър, са поставени отново най-популярните творби – „Летящият холандец“, „Танхойзер“ и „Лоенгрин“. И в трите постановки тогава блести Юлия Винер. Любомир Бодуров също е сред забележителните Вагнерови интерпретатори. Опери на Вагнер са приети добре и в Русе, Варна и Стара Загора.
И достигаме до историческия прелом през 2010 – куража да се направи за първи път на Балканите цялата тетралогия „Пръстенът на нибелунга“ именно в Софийската национална опера, при това изцяло с български сили. На рождения ден на композитора, 22 май, публиката аплодира „Рейнско злато“. Аплодира режисьора Пламен Карталов, забележителното присъствие на диригента Павел Балев и оркестъра, фантастичната сценография и костюмите на художника Николай Панайотов и не на последно място добре свършената работа на хората зад кулисите, които успяха да проведат безпроблемно тези сложни технически идеи. Но над всички други овациите бяха за певците – повечето от тях млади, обучени и амбициозни, готови да разбият стереотипа и да се докажат. И хубавото е, че с готовност и хъс всички те продължиха цели четири години, за да бъде завършен българският „Пръстен“ достойно.
Академик Карталов, самият той достатъчно амбициозен и мотивиран за своя мащабен проект, подходи отговорно – покани един от най-големите немски специалисти по Вагнерова интерпретация да помогне в подготовката на певците. Рихард Тримборн е направил неимоверен брой тетралогии по целия свят, консултант е на големи диригенти като Зубин Мета, Даниел Баренбойм и Лорин Маазел.
Беше един дълъг, каменист път. Повече от четири години бяха нужни, за да представим този огромен епос на сцената на софийския театър. Работата върху „Пръстенът“ включва гръцката митология, римската и германската. Това не може да се сравнява с обикновена опера като „Фиделио“, „Отело“ или „Борис Годунов“. Когато се потопиш в потока на този огромен дух, има две възможности – или да се удавиш, или да се научиш да плуваш. Ние не стигаме никога до края, а сме като един поклонник, който върви по отделни отсечки от дългия път. Ние извървяхме този път с огромно въодушевление на целия ансамбъл певци, оркестър, техника, директор и всички други, които участвахме в това начинание, и знаехме, че този път е на живот и смърт. Ние сме все още живи! Попитаха ме дали съм доволен от постигнатото и моят спонтанен отговор беше – не. Големият скулптор Джакомети казва: „Ако един артист е доволен от това, което е постигнал, то той е в голяма опасност.“ Но и без да сме доволни, ние инвестирахме много от себе си в проекта, така че да постигнем поне част от това, което сме търсили, заяви Рихард Тримборн в София наскоро.
Сопранът Мариана Цветкова, водеща фигура в солистичния състав на тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ от самото начало, разказва, че основният принцип в работата с Рихард Тримборн е бил не как да се постигне нещо на сцената, а как то да бъде разбрано от публиката. Най-големият враг на един изпълнител е да следва рутината. Маестрото ни каза: „Сега, след като изработихме всичко в детайли, сядам в публиката и съм като ескимос – не знам езика, не разбирам нищо и искам вие да ме убедите във вашия талант, да ме накарате да разбера. Това беше 11-ят „Пръстен“ на маестро Тримборн. Мисля, че и самият Рихард Вагнер от отвъдното му завижда за бележките по неговия клавир. Аз със сигурност му завиждам. Тази отдаденост, след толкова срещи с певци, с диригенти, е завладяваща. Това е най-важ-ното, което научих, споделя Мариана Цветкова.
Личното отношение не трябва да се пренебрегва, според певицата винаги ще има ненадминати световни еталони за различните роли, но същественото е публиката да усети отдадеността на артиста и да се почувства развълнувана – нещо, на което се уповават и българските певци. Постигат го с много талант. Без да съм успяла да видя всички солисти в четирите заглавия от тетралогията, а за отбелязване е, че българските сили стигат за двойни и дори тройни състави, бих отбелязала блестящото артистично присъствие на Мартин Цонев и Николай Петров (Вотан), Ангел Христов и Петър Бучков (Фафнер, Хундинг, Хаген), Пламен Папазиков (Миме), Бисер Георгиев (Алберих), на Мариана Цветкова и Баясгалан Дашням (Фрика, Брунхилде), на Цветана Бандаловска (Фрая, Зиглинде, Гутруне). Общо 54 български солисти певци участват в този грандиозен проект.
А за да бъде той толкова забележим, помогна визията на художника Николай Панайо-тов. Преди 4 години бях поканен от Пламен Карталов да направя декорите и костюмите на „Пръстенът на нибелунга“ на Вагнер. Велик шанс…всичко това вече съществуваше отдавна в картините и инсталациите ми! Преведох го в сценичен дизайн от фибро-стъкло и хидравлични системи за задвижване на елементите от декора. Липсата на пари ни помагаше… ентусиазъм, интелигентност и изчистеност, с потенциал за безкрайни вариа-ции. Абстрактни символики, отворени за въображението на всеки. Сега слизам в залата и виждам в рамката на сцената оживелите ми картини. Благодаря на Вагнер - невероятен вечен потенциал за претворяване. Благодаря и на Пламен Карталов за смелостта да повярва в моите „измишльотини“. Благодаря на публиката за свободата сама да ги тълкува и доизмисля, сподели преди историческата премиера художникът.
Възхваляван и критикуван, в основата на проекта застана с категоричност директорът на Софийската опера акад. Пламен Карталов – идеен двигател и режисьор. Вероятно ме е съпътствала древноиндийската мъдрост Поемеш ли по пътя на вярата във възвишеното, добиваш решителност и целенасоченост.... В 125-годишната традиция на българското оперно дело, даже и на Балканите, за първи път се изковава „Пръстенът на нибелунга“, с четирите опери и само с национален ресурс. И напук на кризата. Това стана благодарение на всичките мои колеги – съмишленици и приятели, които ми повярваха, подкрепиха и се запалиха за делото, на което обрекохме от живота си повече от четири години – да изпълним най-трудната творба на колоса Вагнер, изстрадана и създавана от него повече от 27 години.
Акад. Карталов подчерта и още нещо: „Пръстенът на нибелунга“ е за покварата от властта. Темата се оказа много актуална – тук и сега. Българската постановка дори беше застрашена от протестите по софийските улици и близостта с една от партийните централи. Но казват, че няма лоша реклама. Операта влезе в новините. И в историята.

Сцена от „Валкюра”                                                                                                                                               ©Виктор Викторов

Маркус Тил, сп. Opernwelt, юли 2012:
Постановката на Карталов е в най-добрия смисъл разказвателен театър. С намигваща дистанция и суверенно майсторство. Театралната машина се движи на пълни обороти. Нищо не е оловнотежко по германски, а в големите моменти Карталов оставя пространство за музиката. Пробужда се една детска наслада, без това да изневерява на произведението.
Себастиан Барнщорф, сп. Das Opernglass, юли–август 2012:
Претенцията на Софийската опера да създаде едно продуктивно художествено събитие, което вълнува и трогва, бе изпълнена впечатляващо!
Заклети вагнерианци, меломани и музикални журналисти от различни страни се събраха в София между 22 и 29 юни 2013, за да видят, осъществен изцяло, първия български „Пръстен“, дирижиран от единствения чуждестранен участник в премиерите – германеца Ерих Вехтер. В оркестъра се чуваше чистият звук на съвсем новите Вагнерови туби…
В България имаше комплекс по отношение на Вагнер. Дали вече е преодолян, предстои да разберем.